Дийн Кунц - Брат Од

Пуснах пожарогасителя.

Застанах на три метра от дупката, клекнах, опрях се на ръце и надзърнах вътре. Осветеният бетонен коридор се смаляваше към охладителната кула. Тук нямаше нищо за Ловците на духове.

Бу застана до отвора по-близо от мен, надникна в него и ме изгледа озадачено.

— Не знам — отвърнах. — Главата ми не го побира.

Поставих стоманеното табло на мястото му. Докато завинтвах първия болт със специалната отвертка, очаквах нещо да се появи с гръм и трясък, да издъни таблото и да ме извлече от котелното. Нищо подобно.

Не знам какво беше попречило на чудовището от кости да ме обрече на съдбата на брат Тимотей, но съм сигурен: то ме искаше и възнамеряваше да ми види сметката. Абсолютно съм уверен, че обидата, която му хвърлих — „Целуни ме отзад, скапаняк грозен!“, не го накара да отстъпи с наранени чувства.

Пристигналият в гаража Родион Романович носеше красива шапка от меча кожа, бял копринен шал, три четвърти подплатено кожено палто, обточено с кожа, и — никаква изненада — дълги до коленете гумени ботуши с ципове. Сякаш щеше да придружава царя на разходка с шейна.

След преживяното с галопиращата мощехранителница лежах по гръб на пода, гледах втренчено тавана и се опитвах да се успокоя, да спра треперенето на краката си и да възвърна поне част от силата си.

Родион Романович застана над мен, огледа ме с присвити очи и заяви:

— Ти си много особен младеж.

— Да, сър. Съзнавам го.

— Какво правиш тук?

— Възстановявам се от преживяната уплаха.

— Какво те изплаши?

— Внезапно напомняне за това, че съм смъртен.

— Преди не знаеше ли, че си смъртен?

— Да, сър, усещането ми е известно от известно време. Да речем, че просто ме обхвана някакво усещане за неизвестното.

— Какво неизвестно, господин Томас?

— Великото неизвестно, сър. Личността ми не е особено ранима. Банално неизвестно не ме изпълва с боязън.

— По какъв начин те утешава лежането в гаража?

— Влажните петна, избили по тавана, са прекрасни. Помагат ми да се отпусна.

Романович вдигна глава към бетонния таван.

— Намирам ги за грозни — каза той.

— Не, не. Най-меките нюанси на сивото, черното и ръждата, бегъл намек за зелено, съчетани в нежна смес от петна с най-разнообразна форма и размер, но нищо, което да има и най-бегла прилика с кости.

— Кости, значи?

— Значи, сър. Това шапка от меча кожа ли е?

— Да. Знам, че не е политически коректно да нося кожа, но отказвам да се извинявам пред когото и да е.

— Браво на вас, сър. Бас държа, че собственоръчно сте убили мечката.

— Да не сте активист в Дружеството за закрила на животните, господин Томас?

— Нямам нищо против животните, но обикновено съм твърде зает, за да марширувам в тяхна защита.

— В такъв случай ще ви призная, че наистина убих мечката, от която ми направиха тази шапка и която ми даде козина за украса на яката и маншетите.

— Не е много за цяла мечка.

— В гардероба си имам и други неща, господин Томас. Интересно, как познахте, че съм убил мечката.

— Не се засягайте, сър, но сте придобили и нещо от духа на животното в допълнение към козината му, послужила за украса на одеждите ви.

От необичайната ми перспектива бръчиците, които му придаваха вечно намръщен вид, приличаха на ужасни саблени белези.

— Тук Ню ейдж колония ли сме или католически манастир?

— Изразявам се метафорично и донякъде с ирония, а не буквално, сър.

— Когато бях на твоята възраст, не можех да си позволя този лукс. Ще станеш ли оттук?

— Ей-сегичка, сър. Индианаполис се слави с прекрасните си паркове, но не знаех, че в тях бродели мечки.

— Още като младеж застрелях мечката на един лов в родната ми Русия, както съм уверен, че съзнавате.

— Все забравям, че сте руснак. Охо, яко племе са руските библиотекари в сравнение с тукашните — ловят мечки и какво ли още не.

— Всеки трябва да е як. Беше епохата на съветския комунизъм. Но библиотекар станах чак тук.

— И аз самият професионално се преориентирам. И какъв бяхте в Русия?

— Работех в погребално бюро.

— Какво? Балсамирали сте трупове и тем подобни?

— Приготвях хората за последния им път, господин Томас.

— Странен начин на изразяване.

— Съвсем не. Това беше общоприетият начин на изразяване в бившата ми страна. — Романович изрече няколко думи на руски и преведе: — Работех в погребално бюро. Приготвях хората за последния им път. Сега, разбира се, работя в Щатската библиотека на Индиана срещу Капитола, на Четирийсет и първо северно сенатско Авеню.