Дийн Кунц - Брат Од

Тракането и щракането на преследвача ми се издигнаха в кресчендо, сякаш хор обезумели скелети отмерваха финалните тактове от голямото обедно шоу.

Обърнах се и го видях до себе си .

Уродливите крака, различни от тези на щуреца, но също толкова ужасни, изтракаха и спряха като по команда. Предницата на дванайсетоногото ръбато, буцесто, настръхнало привидение се отдели от пода с изненадваща змийска елегантност.

Бяхме лице в лице, или по-точно щяхме да бъдем, ако не бях единствения с лице.

Мозайки от сложно подредени кости цъфтяха и прецъфтяваха, заменяха ги нови форми, но сега това ставаше в бързоструйната тишина.

Безмълвната демонстрация беше предназначена да ми покаже абсолютния си контрол над другоземната си физиология, да ме сплаши, да изтръгне относително по-слабата ми позиция. Както и при първата си среща с тези създания, усетих невероятната суета, по човешки зловеща арогантност, помпозност и самохвалство, които прехвърляха границата и които можеха да бъдат наречени единствено перчене.

Поотдръпнах се:

— Целуни му отзад, скапаняк грозен!

То ми се нахвърли в пристъп на всепомитащ гняв, безмилостно и студено като лед. Безчетните му максили и мандибули ме сдъвкаха, пищялките му бясно ме ритаха, остри като стилети фаланги ме изтърбушиха, бичоподобният му гръбнак с многобройни остри като бръснач прешлени ме разпори от корема до гърлото; сърцето ми беше изтръгнато от гърдите и оттогава насам помощта ми за децата от „Свети Вартоломей“ се обуславяше от ограничената власт на блуждаещите мъртви.

Да, нещата можеха да се развият по този страшен начин, но всъщност ви преметнах. Истината е по-странна от лъжата, но категорично не е чак толкова травмираща.

Всичко в разказа ми е самата истина до момента, в който казах на живите мощи да ми целунат задника. След като прочувствено издрънках тази ругатня, отстъпих крачка назад и още една.

Дръзко обърнах гръб на привидението, защото вярвах, че няма какво да губя, че животът ме вече е загубен. Паднах на колене и се запромъквах през тесния отвор между котелното и сервизния коридор.

Очаквах нещото да улови крака ми и да ме издърпа в царството си. Добрах се до котелното цял-целеничък, завъртях се по гръб и бързо се метнах настрани, предчувствайки костеливия, тънък като пинсета, търсещ израстък.

От другата страна не се разнесе познатият вой, но и отиващи си стъпки не се чуха, въпреки че грохотът на помпите заглушаваше всички по-слаби звуци.

Заслушах се в бумтящото си сърце, радостен, че още си е на мястото.

Вземайки предвид способността на ходещата мощехранителница да се подрежда до безкрай, не видях причина тя да не ме последва в котелното. Дори в сегашната й конфигурация отворът от триста и шейсет квадратни сантиметра не представляваше проблем за нея.

Ако съществото ме последваше, нямах оръжие, с което да го отблъсна. Но ако не чу окажех съпротива, това означаваше да му осигуря достъп до училището, където повечето деца в момента обядваха в трапезарията на първия етаж, а другите бяха по стаите си на втория.

Чувствах се глупаво и не на мястото си. Изправих се рязко, грабнах един пожарогасител от поставката му до стената и го насочих в бойна готовност, сякаш можех да убия онзи вързоп от кокали с мъгла от амониев фосфат, както в примитивните научнофантастични филми, в чиято последна сцена на героите им предстои да открият, че вилнеещото и привидно неуправляемо чудовище може да бъде ликвидирано с нещо толкова банално като сол, белина или пяна за коса.

Дори нямаше как да съм сигурен, че съществото е живо, в смисъл както са живи хората, животните и насекомите, или даже растенията. За мен беше необяснимо как един триизмерен колаж от кости, без значение колко е сложна структурата му, може да живее, при положение че му липсват плът, кръв и видими органи на осезанието. А щом нещо не е живо, то не може да бъде убито.

Ако имаше свръхестествено обяснение, то също ми убягваше. Нищо в теологията на някоя от главните религии не намекваше за съществуването на подобна цялост, нито пък фолклорните предания, с които бях запознат.

Бу изникна сред бойлерите, огледа ме, огледа амониевофосфатното ми оръжие, седна, килна глава и се ухили. Изглежда ме намираше за забавен.

Въоръжен с пожарогасителя и ако той не подействаше, само пакетче „Блекджак“, аз зачаках чудовището да излезе — минута, две, три.

Нищо не се показа иззад стената. Нищо не дебнеше на прага, тъпчейки нетърпеливо с безплътнококалестите си нозе.