Дийн Кунц - Брат Од

— Значи всичко може да се обърка?

— Може не е същото като ще . Теоретично могат да ни сполетят какви ли не катаклизми, но вероятно нищо няма да се случи.

— Вероятно ли?

— Вероятността е важен фактор, Од Томас. Кръвоносните съдове в мозъка ти могат да избухнат сега и след една секунда да си мъртъв.

Незабавно съжалих, че не си бях взел втора бисквитка.

Брат Джон се усмихна и погледна часовника си. Погледна и мен.

— Видя ли? — Сви рамене. — Вероятността беше малка.

— Всичко, което може да се случи — подех аз, — ако предположим, че се случи, може би да доведе до ужасната смърт на много хора?

— Ужасната?

— Да, сър. Ужасната.

— Ужасното е въпрос на субективна преценка. Ужасното за един може да не е ужасното за друг.

— Изпотрошени кости, пръснати сърца, експлодиращи глави, горяща плът, кръв, болка, писъци — такова ужасно.

— Може би да, вероятно не.

— Пак същото.

— По-скоро ще престанат да съществуват.

— Това е смърт.

— Не, има разлика. Смъртта оставя труп.

Пресегнах се за бисквитка, но дръпнах ръка като опарен.

— Сър, плашите ме.

Когато синята чапла се изправи и разгърне дългите си щекоподобни крака, тя ни удивлява с истинската си височина; по подобен начин, когато брат Джон се надигна от стола, той се оказа дори по-висок, отколкото го помнех.

— Вече ще станат няколко години, откакто аз самият съм много уплашен. С времето свикваш.

Станах.

— Брат Джон… каквото и да правите тук, сигурен ли сте, че е редно да го правите?

— Интелектът ми е дар от Бога. Мой свещен дълг е да го използвам.

Думите му докоснаха струна в мен. Когато някой от мъртвите е бил убит и дойде при мен в търсене на справедливост, аз винаги се чувствам задължен да помогна на бедната душа.

Разликата е, че аз се опирам на разума си и на нещо, което може да се нарече шесто чувство, докато в изследванията си брат Джон строго се ръководи от интелекта си.

Шестото чувство е нещо невероятно, което само по себе си предполага наличието на свръхестествено провидение. Човешкият интелект, при цялата му мощ и триумфи, до голяма степен е продукт на този свят и следователно е несъвършен.

Ръцете на монаха, подобно на интелекта му, също са му от Бога дадени, но той може да избере да души с тях пеленачета.

Не беше нужда да му припомням всичко това. Казах го по-просто:

— Сънувах нещо страшно. Тревожа се за децата в училището.

За разлика от сестра Анджела брат Джон не долови веднага лъжата ми.

— Сбъдвали ли са се сънищата ти преди?

— Не, сър. Но този беше много… истински.

Той придърпа качулката над главата си.

— Опитай се да сънуваш нещо хубаво, Од Томас.

— Не мога да контролирам сънищата си, сър.

Ръката му бащински обгърна рамото ми.

— В такъв случай може би е по-добре да не спиш. Въображението обладава ужасяваща сила.

Не разбрах кога брат Джон ме е превел през стаята, но креслата бяха останали зад гърба ми. Една врата беззвучно се разтвори и разкри окъпаното в червена светлина преддверие.

Сам пресякох прага и се обърнах за последно към брат Джон:

— Сър, когато се отказахте от попрището на светски учен, за да станете монах-учен, не ви ли поблазни поне малко да работите като продавач на гуми?

— Каква е смешката?

— Това не е виц, сър. Когато животът ми се усложни неимоверно и трябваше да прекъсна кариерата си като готвач на аламинути, подобна работа ме привличаше. Но вместо това дойдох тук.

Брат Джон мълчеше.

— Ако можех да бъда продавач на гуми и да помагам на хората да се придвижват върху добър каучук на изгодна цена, това щеше да е полезна работа. Ако можех да бъда продавач на гуми и нищо друго , просто добър продавач с малък апартамент е едно момиче, което някога познавах, това щеше да ми стига.

Светлината на преддверието хвърляше кървави отблясъци върху виолетовите му очи. Той поклати глава — неприемане на подобен жест:

— Искам да знам.

— Какво?

— Всичко — сряза ме той и врата се затвори помежду ни. Бляскави стоманени букви върху стоманена врата:

Вовеки веков.

Съскането, масленожълтата светлина, синкавото сияние останаха зад мен и аз излязох навън. Заключих бронзовата врата след себе си.

Избави ни от лукавия.

Докато изкачвах каменните стъпала към двора на абатството, снегът заваля. Огромните снежинки грациозно се въртяха в безветрената нощ, сякаш танцуваха валс под музика, недоловима за сетивата ми.