По въпроса защо брат Джон е заменил успехите на светския живот с бедността и монашеското уединение, той беше отговорил, само че изследванията му върху строежа на реалността през призмата на онзи клон от физиката, известен като квантова механика, са го изправили пред открития, които са го накарали да осъзнае нищожността си. „Видях колко съм незначителен и се стреснах“ — така се беше изразил той.
— Какво те води тук в този час от Голямото мълчание? — попита ме сега, когато доядох бисквитката си.
— Знам, че сте буден почти през цялата нощ.
— Спя все по-малко и по-малко; съзнанието ми непрекъснато се върти на обороти.
— В някои нощи усещам мозъка си като телевизор, чийто собственик не спира да превключва каналите — отговорих аз, понеже периодично страдах от безсъние.
— А когато все пак се унеса — продължи брат Джон, — често уцелвам неподходящ момент. През ден се случва да изпусна някоя част от Божествената служба — понякога Изобразителни и Първи час, понякога Шести час или Вечерня. Дори съм пропускал Светата литургия, дремейки на този стол. Абатът проявява разбиране. Приорът е твърде снизходителен, опрощава ме твърде лесно и ми налага твърде леки наказания.
— Те изпитват голямо уважение към вас, сър.
— То е като да седиш на морския бряг.
— Кое? — попитах, преглъщайки удивеното „А?“.
— Тази стая в малките часове на нощта. Като да седиш на морския бряг. Нощта те гали с крилото си, изхвърляйки в нозете ти човешките загуби, сякаш са останки от разбил се кораб.
— Предполагам, че е така — отвърнах. В действителност си мислех, че разбирам ако не думите му, то поне смисъла им.
Познато усещане с остри зъби, чието ухапване няма да забравя.
— Брат Джон, имам необичаен въпрос.
— Че как иначе — отвърна той, коментирайки тайнственото естество било на любопитството ми, било на името ми.
— Сър, въпросът ми може да ви се стори странен, но не го задавам случайно. Кажете ми моля, съществува ли някаква, дори най-малка вероятност, опитите ви тук да… вдигнат нещо във въздуха или и аз не знам какво?
Той сведе глава и бавно поглади брадичката си. Очевидно обмислеше въпроса ми.
Макар да бях благодарен, че ще получа логичен и обоснован отговор, щях да съм по-щастлив, ако той категорично беше отсякъл: „Не, никакъв шанс, невъзможно, абсурд.“
Брат Джон е един от монасите и свещениците — учени. Църквата е създала понятието „университет“ и първият е отворил врати през дванайсети век. Роджър Бейкън, францискански монах, е бил най-великият математик на тринайсети век. Епископ Робърт Гросетс е първият, описал алгоритъма за осъществяване на научен експеримент. Първите отражателни телескопи са дело на йезуитите. Те също са били първите, които създали микроскопите и барометрите, пресметнали константата на тежестта, измерили височината на лунните планини, развили точен метод за пресмятане орбитата на планетите и преди всичко предоставили понятно обяснение на атомната теория.
Доколкото знаех, в течение на векове никой от тези симпатяги не беше вдигнал манастира си във въздуха.
Но аз, разбира се, не знам всичко. Предвид знанието, което човек може да придобие в безчет научни дисциплини, вероятно ще е по-точно да кажа, че не знам нищо .
Може би се е случвало монаси-учени да направят манастира си на пух и прах. Както и да е, абсолютно съм сигурен, че не е било нарочно.
Не можех да си представя брат Джон, филантроп и майстор на бисквитки, да се хили като побъркан в зле осветена лаборатория и да планира гибелта на света. Но макар и брилянтен ум, той все пак е човек. Ето защо лесно можех да си представя как спира експеримента, вдига тревожен поглед, въздъхва и от абатството остава локвичка нанотия.
— И аз не знам какво.
— Сър?
Той вдигна глава и ме погледна право в очите.
— Да, може би и аз не знам какво.
— И аз не знам какво ли, сър?
— Да. Ти ме попита съществува ли някаква, дори най-малка вероятност, опитите ми тук да вдигнат нещо във въздуха или и ти не си знаел какво. Не виждам как могат да вдигнат нещо във въздуха. Самите опити, искам да кажа.
— О. Но може да се сучи нещо друго.
— Може би да, вероятно не. Нещо и аз не знам какво.
— Може би да. Какво например?
— Каквото и да е.
— Какво каквото и да е?
— За каквото ти стигне въображението.
— Сър?
— Вземи си още бисквитки.
— Сър, въображението ми стига за всичко .
— Да. Правилно. Въображението не знае граници.
Читать дальше