Дийн Кунц - Брат Од

— Знаеше ли, че след Революцията основателите на страната ни са предложили на Джордж Вашингтон да стане крал и той отказал?

— Не, мадам, не знаех.

— Знаеше ли, че Фланъри О’Конър живяла толкова тихо и кротко в своята общност, че много от съгражданите й така и не разбрали, че тя е една от най-великите писателки на своето време?

— Южняшка ексцентричка.

— Така ли мислиш?

— Предполагам, че ще ме скъсат на контролно по този материал. Никога не съм бил добър ученик.

— Харпър Ли — продължи сестра Анджела — получила хиляди почетни звания и безчет награди за прекрасната си книга, но отказала да ги приеме. Любезно отпращала репортерите и професорите, които отъпкали пътека до прага й.

— Не я винете, мадам. Неканените гости често са голяма досада.

Мисля, че миртовосините й очи никога не са блестели така ярко, както онази сутрин на стълбището.

— Dominus vobiscum 19 19 Бог да е с теб (лат.) — Бел. Meduza , Оди.

— И с вас, сестро.

Досега не ме беше целувала монахиня. Досега не бях целувал монахиня. Бузата й беше невероятно мека.

Когато влязох в кадилака, видях, че Бу и Елвис стоят отзад.

Братята и сестрите мълчаливо стояха на стъпалата. Неведнъж се обръщах, за да ги видя, обръщах се, докато пътят не зави надолу и „Свети Вартоломей“ не се скри от погледа ми.

Кадилакът беше структурно преустроен, за да не се килне под теглото на Ози, а седалката на шофьора беше ръчно изработена, за да поеме телесата му.

Той управляваше колата с обиграността на автомобилен състезател и ние летяхме из планинските пътища с грация, която изглеждаше непостижима при подобна скорост.

Заговорих го, когато излязохме на ниското:

— Сър, вие сте богат по всякакви стандарти.

— Трудолюбив съм и извадих късмет — съгласи се той.

— Имам една толкова голяма молба към вас, че ме е срам да ви я кажа.

Ози се ухили от удоволствие:

— Ти никога не ми даваш да направя нещо за теб, а аз те имам за син. На кого да оставя парите си? Страшния Честър никога не може да ги изхарчи.

Страшния Честър беше котаракът му, който не е роден с това име, а сам си го е завоювал.

— Има едно момиченце в училището.

— Към „Свети Вартоломей“ ли?

— Да. Казва се Флоси Баденблат.

— О, горкото дете!

— През какво ли не е минала, сър, но въпреки това грее.

— Какво искаш?

— Възможно ли ви е да основете попечителски фонд в размер на сто хиляди долара след плащането на данъците?

— Смятай, че е направено.

— С цел, когато напусне училището, да уреди живота си на място, където ще може да работи с кучета.

— Ще накарам адвоката да го формулира точно по този начин. А когато настъпи моментът, аз лично ли да се погрижа за прехода й от училището към външния свят?

— Ако не е проблем, ще ви бъда вечно благодарен, сър.

— Ха — рече той и пусна кормилото, за да си плюе на ръцете, — беше лесно, като да излапаш сметанов пай. За кого да бъде следващия фонд?

Никакъв попечителски фонд не можеше да оправи сериозното умствено увреждане на Джъстин. Парите и красотата са популярно средство за защита срещу тегобите на този свят, но и двете не могат да променят миналото. Само времето лекува времето. Пътят напред и единственият път назад към невинността и умиротворението.

Известно време пътувахме, приказвахме си за Коледа и изведнъж интуицията ме връхлетя, по-мощна от когато и да било.

— Сър, бихте ли отбили?

Нещо в тона ми го накара да се намръщи и двойната му брадичка се разтресе на слоеве:

— Какъв е проблемът?

— Не знам. Може би не е проблем… а нещо много важно.

Той отби кадилака под сянката на няколко величествени бора и изключи двигателя.

— Оди?

— Един момент, сър.

Седяхме в мълчание. Слънчевите лъчи пърхаха с крила по предното стъкло и се гонеха с назъбените сенки на боровите клони.

Интуицията ми стана толкова интензивна, че да я пренебрегна, значеше да се откажа от себе си.

Животът ми не е мой. Бих го дал, за да спася момичето си, но Съдбата си беше направила другояче сметката. Сега водя непотребно съществуване и знам, че ще дойде ден, в който ще се разделя с този мой живот заради справедлива кауза.

— Трябва да сляза тук, сър.

— Какво, да не ти е лошо?

— Чувствам се отлично, сър. Психически магнетизъм. Оттук вече съм пеша.

— Но ти се връщаш у дома за Коледа.

— Не съм сигурен.

— Значи си до тук. И накъде пеша?

— Не знам, сър. Ще разбера докато се движа.

Не можех да задържа Ози зад волана. Приятелят ми се втрещи, когато извадих само една чанта от багажника.