Дийн Кунц - Брат Од

— Следващата седмица.

— Къде ще отидеш, синко?

— У дома, в Пико Мундо. Ами ти? Обратно в милия на сърцето ти Индианаполис?

— Изпитвам тъжната увереност, че Щатската библиотека на Четирийсет и първо северносенатско Авеню се е превърнала в бардак по време на отсъствието ми. Вместо това ще отида в калифорнийската Пустиня, за да посрещна госпожа Романович при завръщането й от космоса.

Бяхме си изработили определен ритъм за тези неща, поради което отпих глътка вино и го оставих да погали небцето ми, преди да попитам:

— От космоса… това луната ли значи, сър?

— Този път не чак оттам. Един месец прекрасната ми благоверна изпълняваше важни задачи за великолепната ни страна на борда на една чуждестранна орбитална платформа и тук се налага да спра.

— Жена ви ще осигури ли вечна сигурност на Америка, сър?

— Нищо не е вечно, синко. Но ако трябва да поверя съдбата на нацията в едни-единствени ръце, не мога да се сетя за по-достойни от нейните.

— Ще ми се да я познавам, сър.

— И това ще стане някой ден.

Офертата на Елвис за чесане по корема съблазни Бу и той освободи краката ми.

— Безпокоя се за информацията в компютрите на доктор Хайнеман. В лоши ръце…

— Не се безпокой, момчето ми — прошепна руснакът. — Лично аз се погрижих информацията в тези компютри да стане на пюре, преди да се обадя в отдела си.

Вдигнах чаша за тост:

— За синовете на професионалните убийци и съпрузите на космически героини.

— И за твоята изгубена изгора — рече той и се чукнахме. — Защото и в новото приключение те пази в сърцето си, както ти я пазиш в своето.

Ранната синева беше пронизващо дълбока. Ливадата, загърната в снежната си мантия, се простираше блестяща и чиста, все едно бе настъпило утрото след смъртта, когато времето ще е надвило времето и всичко живо ще е спасено.

Сбогувах се снощи, защото бях решил да отпътувам рано сутринта, когато братята са на литургия, а сестрите вдигат децата от сън.

Пътищата бяха сухи и проходими. Изработеният по поръчка кадилак се появи без вериги на гумите, измърка и спря пред стълбището на крилото за гости, където го чаках.

Втурнах се надолу и му викнах да не слиза, но той отказа да си стои зад волана.

Ози Бун, моят приятел и покровител, прочутият автор на криминалета, за когото писах толкова много в първите си два ръкописа, е дебел до немай-къде: за него двеста кила олицетворяват стройна линия. Той настоява, че е в по-добро състояние от повечето бойци по сумо и може би е прав, но сърцето ми се качва в гърлото всеки път, когато Ози става от стол, защото ми се струва, че този път ще е непосилно натоварване за голямото му сърце.

— Скъпи Од — рече той и ме стисна в яка мечешка прегръдка до отворената врата на кадилака. — Боя се, че си измършавял. Станал си същинска оса.

— Не, сър. Както ме оставихте, така ме вземате. Може би ви изглеждам смален, защото вие сте се уголемили.

— В колата има грамадна чанта с фин натурален шоколад. С малко упорство ще качиш две кила, докато стигнем Пико Мундо. Дай да ти прибера багажа.

— Не, не, сър. Сам ще се оправя.

— Скъпи Од, отдавна трепериш в очакване на смъртта ми и още десет години има да се коркаш, преди тя да настъпи. Трупът ми ще бъде такова страшно изпитание за погребалните агенти, на които ще им се падне да ме оправят, че Господ може би ще се смили над грешните им души и ще ме дари с вечен живот.

— Сър, хайде да не говорим за смърт. Идва Коледа. Време е за радост.

— На всяка цена ще си побъбрим за коледни звънчета, изпечени на открито, и тем подобни коледни щуротии.

Докато Ози изпиваше с поглед една от чантите ми и без съмнение възнамеряваше някога да я вдигне, аз натъпках всичко в багажника. Когато затръшнах капака, вдигнах поглед и установих, че всички братя, които трябваше да са на литургия, тихо се бяха събрали на стълбището.

Сестра Анджела и десетина други монахини също бяха там.

— Оди, може ли да ти покажа нещо? — попита ме тя.

Отидох при нея и тя разгърна едно руло, което се оказа огромен лист за рисунки. Джейкъб беше създал мой съвършен портрет.

— Много хубаво. И много сладко от негова страна.

— Но не е за теб, а за кабинета ми.

— Мадам, къде ще се бутам сред такава компания?

— Младежо, ти не преценяваш с чий образ и подобие ще плакна взори всеки ден. Загадката ми?

Вече бях пробвал отговора „сила“, който прозвуча толкова убедително от устата на Романович.

— Мадам, омаломощен съм от интелектуално напрежение.