Робин Кук - Пристъп

Когато най-после ококори очи, телефонът бе спрял да звъни. Седна в леглото и погледна мълчаливия вече апарат на страничната масичка, като се питаше дали наистина бе звънял, или това е било само сън. Огледа стаята, за да се ориентира в обстановката. Намираше се във всекидневната, облечен в същите дрехи, с които беше и предишния ден, а лампите светеха. След двете бири беше заспал дълбоко.

Вратата на спалнята се отвори. Оттам излезе Стефани с късата си копринена пижама и примижа на ярката светлина.

— На телефона е Каръл Менинг — със сънен глас му съобщи тя. — Разстроена е и иска да разговаря с теб.

— О, не! Не ми казвай, че сенаторът не е добре!

Той свали краката си от масичката пред дивана. Без да става, протегна ръка и взе телефона. Стефани слушаше от вратата на спалнята.

— Ашли се държи странно — изрече в слушалката Каръл, когато чу гласа на Даниел.

— Какво прави? — попита той.

Отдавна отминалите студентски страхове, че няма да се справи със спешния случай внезапно се върнаха при него с пълна сила.

— Не върши кой знае какво, но много се оплаква. Извинете ме за езика, който ще използвам, но той твърди, че му мирише на свински лайна. Бяхте ми казали, че ако му замирише на нещо странно, трябва да ви се обадя.

Даниел усети как сърцето му прескочи един удар и оптимизмът му се изпари. Нямаше никакво съмнение, че Ашли бе получил аура като предзнаменование на втори темпорален пристъп. В същото време последните признаци на увереност в клиничната картина, за които Даниел се бе уловил, се разпаднаха, тъй като очакваше да се сблъска с нещо, което щеше да бъде далеч по-лошо от първия пристъп. Д-р Наваз го бе предрекъл.

— Агресивен ли е? — обезпокои се Даниел.

Той трескаво се огледа за черната сестринска чантичка с успокоителните и спринцовките в нея. Слава богу, зърна я на масичката във фоайето.

— Реагира по-остро и е лесно дразним. Но през последната година си беше такъв.

— Добре, успокойте се! — каза Даниел по-скоро за собствено успокоение. — Идвам веднага.

Той погледна часовника си. Беше два и половина след полунощ.

— Не сме в стаята — отвърна Каръл.

— Къде сте, по дяволите?

— В казиното — призна Каръл. — Ашли настояваше да слезем. Опитах се да го разубедя, но не успях. Не ви се обадих, защото бях сигурна, че и вие няма да можете да направите нищо. Когато реши нещо, край. Искам да кажа, че той е сенаторът.

— Милостиви боже! — изпъшка Даниел — Опитахте ли се да го накарате да се върне в стаята, когато му замириса на лошо?

— Предложих му, но той ми каза да отида и да се хвърля в басейна с акулите.

— Добре! В коя част на казиното се намирате?

— При ротативките, зад масите с рулетките.

— Слизам веднага. Трябва да го върнем в стаята!

Даниел стана и погледна към Стефани, но тя се бе върнала в спалнята. Той надникна през вратата. Стефани се обличаше.

— Почакай! — извика му тя. — Ще дойда с теб. Ако Ашли получи нов пристъп, подобен на пристъпа в операционната, ще имаш нужда от помощ.

— Добре — отвърна Даниел. — Къде е мобилният телефон?

Тя кимна с глава към писалището, като в същото време набързо закопчаваше блузата си.

— Вземи го! Къде записахме номерата на Нюхаус и Наваз?

— Вече ги взех — отвърна Стефани. — В джоба ми са.

Даниел се втурна към сестринската чанта. Дръпна ципа и я отвори, за да погледне всичко ли е вътре. Като видя шишенцето и спринцовките, се поуспокои. Номерът беше да успее да му забие иглата, преди адът да се разтвори пред него.

Стефани се появи в рамката на вратата, като пътьом се мъчеше да се обуе и да напъха блузата си в полата. Даниел вече отваряше вратата към коридора. Хукнаха към асансьорите.

Даниел натисна копчето, грабна мобилния телефон от ръката й, като й връчи сестринската чанта и набра номера на д-р Назаз.

— Хайде — нетърпеливо мърмореше в слушалката той. Тъкмо когато асансьорът пристигна, дочу сънения глас на неврохирурга.

— Доктор Лоуъл е — каза Даниел. — Влизам в асансьора и връзката може да прекъсне.

Стефани натисна бутона за фоайето и вратите се затвориха. — Чувате ли ме още?

— Слабо — отвърна д-р Наваз. — Какъв е проблемът?

— Ашли получи обонятелна аура — каза Даниел.

Той се взираше в индикатора за етажите. Струваше му се, че цифрите се сменят изключително бавно.

— Кой е този Ашли? — попита д-р Наваз.

— Исках да кажа мистър Смит — отговори Даниел.

Хвърли поглед към Стефани, а тя изви очи към тавана.

Според нея това бе още един епизод от протяжната и тягостна комедия.