Робин Кук - Пристъп

Отвори и се озова сред мъгла от пара. Стефани сигурно стоеше под душа от половин час. Сложи капака на тоалетната чиния и седна върху него. Различи силуета й зад стъклото на душ кабината, но му се стори, че не помръдва под силната струя.

— Добре ли си? — извика Даниел.

— По-добре — отвърна Стефани.

— По-добре ли?

Нямаше представа какво искаше да му каже, макар да си спомни, че целия следобед бе мълчала. Припомни си и малко грубия й отказ на предложението на Каръл да пътува с нея, макар да признаваше, че ако той бе на мястото на Стефани, щеше да реагира по същия начин. Разликата бе в това, че за разлика от него Стефани обикновено се съобразяваше с чувствата на околните. Даниел не се смяташе за грубиян, ала не разрешаваше на другите да го безпокоят. Хората просто трябваше да са наясно, че за него в скалата на ценностите културните обноски не стояха най-високо…

Прииска му се да усети в гърлото си отпускащата сила на алкохола. Изминалият ден по много причини бе един от най-тревожните в живота му. Накрая все пак реши да изчака и първо да разкаже на Стефани за Ашли; пиенето можеше да почака. Но тя не помръдваше.

— Хей! — силно извика Даниел. — Ще излизаш ли или не?

Стефани дръпна стъклената врата и отвътре нахлу гъста пара.

— Извинявай. Чакаш ред ли?

Даниел размаха длан пред лицето си. В банята приличаше на турски хамам.

— Не, искам да поговоря с теб.

— Е, не е било нужно да чакаш. Не съм в настроение.

Той се подразни. Не очакваше да чуе това от нея. След тежкия ден заслужаваше малко съчувствие и подкрепа и беше сигурен, че не иска кой знае какво. Той рязко стана от мястото си и излезе, като затръшна вратата. Докато си наливаше студена бира, се замисли. Не желаеше повече усложнения. Тръшна се на дивана и съсредоточено започна да отпива от чашата си. Когато Стефани излезе, наметнала хавлия на раменете си, той вече се беше съвзел.

— По начина, по който затръшна вратата разбрах, че си бесен — спокойно произнесе тя. — Искам само да те предупредя, че съм изтощена — и физически, и емоционално. Имам нужда от сън. Тази сутрин станахме в пет, за да проверим дали всичко е наред, ако все още си спомняш.

— И аз съм уморен — отвърна Даниел. — Само исках да ти кажа, че Ашли се чувства невероятно. Почти всички симптоми на болестта му изчезнаха най-мистериозно.

— Хубаво — каза Стефани. — За жалост това не променя факта, че имплантацията беше извършена неправилно.

— Може и да не е така! — отговори Даниел. — Казвам ти, че ще се удивиш. Сега е съвсем различен човек.

— Със сигурност е различен. Най-безотговорно му вкарахме допаминергични клетки някъде в темпоралния лоб. Опитният невролог мисли, че човекът непременно ще развие ужасна епилепсия. А за Ашли това е по-лошо от Паркинсон.

— Но пристъпът не се повтори. Казвам ти, наистина се справя удивително добре.

— Не се е повторил все още.

— Ако има проблем, ще го решим по начина, който предложих на д-р Наваз.

— Имаш предвид цитотоксичния агент, прикрепен към моноклоналното антитяло?

— Точно така.

— Можеш да го направиш, щом толкова искаш, можеш дори да уговориш Ашли да се подложи на още един безразсъден експеримент, но вече ще си сам. Аз няма да участвам. Дори не сме изпитали метода върху тъканна култура, още по-малко върху животни, а това ни отдалечава на светлинни години от професионалната етика.

Даниел се вторачи в Стефани. Раздразнението му се върна и почти веднага премина в глух гняв.

— Всъщност на чия страна си? — попита той. — Имахме за цел да излекуваме Ашли, да спасим НХТСК и КЛЕЗА и сме на път да го направим, за бога!

— Бих искала да си мисля, че защищавам страна, която по-малко се ръководи от собствените си интереси — заяви Стефани. — Днес, като разбрахме, че операционната не е оборудвана с рентгенов апарат, трябваше да спрем. Подложихме на недопустим риск чужд живот заради собствената си изгода.

Когато Даниел пламна и отвори уста да каже нещо, тя вдигна ръце.

— Ако не възразяваш, нека спрем до тук — добави. — Съжалявам, но тъкмо тази вечер не искам да обсъждаме темата. Казах ти, че съм като изцедена. Може би щом се наспя, ще се почувствам по друг начин. Кой знае?

— Чудесно! — язвително отговори Даниел и махна с ръка. — Върви да спиш!

— Идваш ли?

— Да, може би — гневно отвърна той.

След малко стана и отиде до мини бара. Имаше нужда от още една бира.

Нямаше представа колко пъти бе иззвънял телефонът, тъй като изтощеният му мозък бе вплел дрънченето в кошмара, който сънуваше. Виждаше се като студент по медицина и в съня му телефонът бе нещо, което всяваше ужас в душата му, защото известяваше за спешен случай, с който той не бе в състояние да се справи.