Робин Кук - Пристъп

— Къде остана прелестната доктор Д’Агостино? — попита Ашли.

Даниел сви рамене.

— Или е пристигнала преди нас, или ще дойде всеки момент. Не се безпокоя за нея. Тя е голямо момиче.

— Разбира се! — съгласи се Ашли. — И умът й реже като бръснач.

В коридора на трийсет и втория етаж Ашли тръгна пред тях, сякаш искаше да демонстрира на какво е способен. Макар и леко прегърбен, вървеше много близо до нормалното и махаше с ръце, което сутринта му беше невъзможно.

Като стигнаха до вратата с русалките, Каръл я отключи с електронната карта и се отдръпна, за да направи път на Ашли. Той влезе и включи осветлението.

— Всеки път, когато оправят стаите, затварят всички прозорци и става мрачно като в дупка — оплака се той.

Приближи се до таблото на стената и натисна едновременно бутоните за завесите и за плъзгащата се врата към терасата.

През нощта изгледът бе доста по-различен: океанът беше черен като петрол. Ашли веднага излезе на терасата. Облегна се на хладната каменна балюстрада, наведе се и пред очите му блесна обширният полукръгъл аквапарк на комплекса. След тежкия ден с огромно удоволствие се наслаждаваше на множеството изумително осветени басейни, водопади, алеи и аквариуми.

Каръл изчезна в стаята си, а Даниел спря на прага на терасата. Гледаше сенатора, който със затворени очи бе изложил лицето си на прохладния морски бриз. Ветрецът рошеше косата му и развяваше широките ръкави на бахамската му риза, но той не помръдваше. Дали Ашли се молеше, или общуваше по някакъв начин със своя Бог, защото в кръвта му вече течеше частица от кръвта на Иисус Христос?…

Докторът леко се усмихна. Внезапно го обзе оптимизъм за изхода на лечението. Сега вярата му бе по-голяма, отколкото в операционната. Започна да мисли, че е станало чудо.

— Сенаторе! — извика той, след като цели пет минути Ашли не бе шавнал. — Не искам да ви безпокоя, но смятам да се прибера в стаята си.

Ашли се обърна към него и сякаш се изненада да го види.

— О, доктор Лоуъл! — възкликна той. — Колко се радвам да ви видя!

Отлепи се от балюстрадата и тръгна право към Даниел. Преди докторът да се усети, попадна в мечешките му прегръдки.

Без да ще, Даниел се остави в ръцете му. Прегръдката продължи по-дълго, отколкото Даниел смяташе за разумно и тъкмо когато се канеше да изрази нетърпението си, Ашли го пусна и отстъпи назад, като остави едната си ръка върху рамото му.

— Скъпи мой приятелю — просълзи се той. Благодарен съм от дъното на душата си за всичко, което направи за мен.

— Е, трогнат съм от думите ви — измърмори Даниел и усети, че се изчервява силно.

Каръл се появи от стаята си и го спаси.

— Прибирам се — извика към нея той.

— Почини си добре! — нареди му Ашли, сякаш лекарят беше той. Потупа го по гърба силно, после се върна на мястото си до парапета и зае предишната си поза, сякаш медитираше.

Каръл изпрати Даниел до вратата.

— Имате ли да ми кажете още нещо? — попита тя.

— Мисля, че това е всичко — отвърна Даниел. — Изглежда добре. Всъщност е по-добре, отколкото очаквах.

— Сигурно сте много горд.

— Да, предполагам — промърмори Даниел.

Не беше сигурен дали тя говори за състоянието на Ашли, или има предвид усложненията и затова проявява сарказъм. Тонът й, подобно на широкото й лице, беше безизразен.

— За какво трябва да наблюдавам? — попита Каръл.

— За всяка промяна в статуса или поведението му. Предпочитах тази нощ да остане в клиниката, за да следим състоянието му на апаратурата, но не стана. Проявява голямо твърдоглавие.

— Твърдоглавие не е най-точната дума, докторе — погледна го Каръл. — Но да се надяваме, че всичко ще е наред. Не се налага да го будя през нощта за някакви лекарства, нали?

— Не, мисля, че няма да е необходимо при състоянието, в което се намира сега. Но ако има някакъв проблем, или вие имате въпроси, обадете се по всяко време.

Каръл отвори вратата и я затвори в мига, в който Даниел прекрачи прага. Той остана неподвижен известно време. Знаеше, че психологията не е силното му място и Каръл Менинг го доказваше. Поведението й го объркваше. В един момент изглеждаше идеалната и вярна сътрудничка, а в следващия се държеше така, сякаш е бясна заради подчиненото си положение спрямо сенатора. Той въздъхна. А разчиташе на нея да го наблюдава през нощта!

Не преставаше да се чуди на изключителното подобрение на страдащия от паркинсонова болест сенатор. Бе озадачен, но от друга страна беше извънредно доволен и нямаше търпение да го сподели със Стефани. Отвори вратата и с изненада откри, че тя не е там; не беше и в спалнята. После чу шума на душа.