Робин Кук - Пристъп

Той придвижи молива с гумичката един сантиметър вдясно. Радиоотблясъкът едва се виждаше, като съвсем малка снежинка върху заледен път.

— Господи! — възкликна д-р Наваз. — Но това е средната част на темпоралния лоб. Нищо чудно, че получи пристъп.

— Да видим и следващия разрез от мозъка — предложи Джефри, когато новият образ започна да изтрива стария от горе надолу на екрана, сякаш се развиваше руло.

— Сега се вижда още по-точно — забеляза Джефри и почука с гумичката по стъклото на екрана. — Бих казал, че е в областта на хипокампусите, но за да определим точното му местоположение, трябва да вкараме въздух в темпоралния рог на латералния вентрикул. Искаш ли да го направиш?

— Не! — отсече д-р Наваз и се изправи, като хвана главата си с ръце. — Как е възможно иглата да се е отдалечила толкова много? Не мога да повярвам. Върнах се да погледна рентгеновите снимки, направих нови замервания и проверих и най-малката подробност. Всичко беше съвсем точно.

Разпери ръце встрани, сякаш молеше някой да му обясни какво се е случило.

— Може рамката да се е изместила, когато се закачихме в касата на вратата — предположи Карл Смит.

— Какво говорите? — учуди се д-р Наваз. — Казвате, че операционната маса се е ударила в рамката на вратата?! Какво точно имате предвид, като казвате „закачи“?

— Кога стана това? — намеси се и Даниел; за първи път го чуваше. — За коя каса става дума?

— Д-р Сондърс каза, че масата се е допряла до касата — отговори Карл, без да обърне внимание на Даниел. — Не го казах аз.

Неврохирургът въпросително погледна към Пол. Поп кимна с неохота.

— Предполагам, че не е било допир, а удар. Констанс ни увери, че като е проверила рамката, тя е била стабилна.

— Проверила е рамката? — извика д-р Наваз. — Защо го е направила?

Настъпи неловко мълчание и Пол и Карл се спогледаха.

— Какво е това? Заговор ли? — ядоса се д-р Наваз. — Отговорете ми!

— Получи се ефектът на камшика — обади се Карл. — Исках да свържа пациента с монитора и търкаляхме масата доста бързо. За жалост, поради инерцията не успяхме да я изправим, за да влезе безпрепятствено и закачихме вратата. Затова Констанс дойде да придържа рамката. Не беше свалила престилката и ръкавиците си. Тогава се опасявахме от евентуално инфектиране на пациента, защото се бе събудил, а ръцете му не бяха завързани.

— Защо не ме уведомихте за случая? — ядосано попита неврохирургът.

— Уведомихме те — отвърна Пол.

— Споменахте, че масата се е допряла до касата на вратата. Сега се оказва, че не е било допир, а по-скоро удар.

— Е, може би преувеличаваме малко — поправи се Карл. — Не се е ударил.

— Милостиви боже! — отчаяно промърмори д-р Наваз.

Той се тръшна на стола пред бюрото. Издърпа хирургическата си шапка, и отчаяно се хвана за главата. Не можеше да повярва, че участва в подобен фарс. Стана му ясно, че рамката се е изместила или от удара, или от ръцете на сестрата.

— Трябва да може да се направи нещо!

Даниел едва сега се бе съвзел от разкритието, че операционната маса се е блъснала в касата на вратата, което можеше да има драматични последици.

— И какво предлагате да направим? — попита гневно д-р Наваз. — Имплантирахме погрешно допаминергични клетки в темпоралния лоб на пациента. Не можем да ги изсмучем обратно, нали?

— Така е, но можем да ги унищожим, преди да са започнали да се разклоняват — отвърна Даниел с искрица надежда в гласа. — Разполагаме с антитяло на уникалния повърхностен антиген. Вместо да прикрепим антитялото към тежкия метал, както направихме, за да го визуализираме на апарата, ще го завържем към цитотоксичен агент. Ще инжектираме комбинацията в цереброспиналната течност и имплантираните не на място неврони ще се унищожат. После ще извършим нова имплантация в лявата страна на мозъка.

Д-р Наваз приглади назад лъскавата си черна коса и се замисли. От една страна идеята да поправи катастрофалната грешка, за която и той имаше немалка вина го съблазняваше, макар методът да бе извънредно необичаен, но от друга интуитивно усещаше, че не бива да се остави да бъде отново въвлечен в подобни експерименти.

— Разполагаме ли с тази цитотоксична комбинация? — попита той; нямаше лошо в това да пита.

— Не — призна Даниел. — Но съм сигурен, че фирмата, която ни снабди с предишната комбинация, спешно ще ни я достави.

— Добре, уведомете ме, когато я получите — отвърна д-р Наваз и стана от стола. — Преди малко ви казах, че не можем да изсмучем имплантираните клетки обратно. Трагична ирония на съдбата е фактът, че ако не се направи нищо и пациентът развие темпорална епилепсия, вероятно ще се наложи сериозна неврохирургическа намеса, при която ще се отстрани значителна част от мозъчната тъкан, а това ще го постави в извънредно рискована ситуация.