Робин Кук - Пристъп

— Думите ви доказват още по-категорично, че трябва да направим онова, което ви предложих — отвърна Даниел, вече напълно узрял за идеята.

Стефани се отдръпна от шкафа, на който се бе облегнала, и тръгна към вратата. Вече не се интересуваше, дали ще привлече вниманието на останалите, или не. Не можеше повече да слуша този абсурден диалог между двамата. Разговаряха така, сякаш обсъждат бъдещето на предмет, а не на човешко същество, пострадало по тяхна вина. Изпитваше силен гняв към Даниел, задето, въпреки трагичните последици, продължаваше да маневрира в старанието си да защити собствените си предприемачески интереси, без да дава и пукнат грош за моралната страна на въпроса.

— Стефани! — повика я той, като видя, че се кани да излиза. — Стефани, защо не се обадиш на Питър в Кеймбридж и не го помолиш…

Вратата се затръшна след нея по средата на изречението. Тя се затича по коридора. Знаеше, че в сградата има дамска тоалетна, където щеше да се наплаче на воля. Как се бе случило това — да се забърка в такава каша… Не можеше да повярва, че всичко това се случва.

19:42 часа, неделя, 24 март 2002 година

— Не искам да досаждам на такива талантливи хора като вас — провлачваше думите Ашли по характерния за него начин. — Не желая да проявявам неблагодарност към усилията ви. Извинявам се от дъното на душата си, но няма как да остана за през нощта.

Той бе седнал в болничното легло, чиято горна половина бе вдигната като облегалка. Късата пижама бе отстъпила място на бахамския му туристически костюм. Единственият белег от скорошната операция бе широката превръзка на челото му.

Намираха се в една от болничните стаи в клиника „Уингейт“. Оцветена с нюансите на тропика, тя приличаше повече на хотелска стая. Стените бяха боядисани в прасковен цвят, а завесите бяха на фигури в морскозелено и тъмнорозово. Непосредствено до Ашли стоеше Даниел и се опитваше да убеди сенатора да не напуска клиниката. Стефани се бе изправила до краката му. Каръл Менинг беше потънала в пурпурния фотьойл до прозореца, подгънала крака под себе си. Обувките й стояха на пода пред нея.

След скенера бяха докарали Ашли в стаята и го бяха оставили на леглото да си отспи. Д-р Наваз и д-р Нюхаус си тръгнаха, успокоени, че състоянието на пациента е стабилно. Оставиха номерата на личните си мобилни телефони, в случай че пристъпът се повтори. Д-р Нюхаус бе приготвил и шишенце с ефикасната комбинация от диазепам и фентанил и ги бе инструктирал да направят инжекцията мускулно или венозно.

За Ашли се грижеше отлично обучена медицинска сестра на име Майрън Хана, която работеше в клиниката още в Масачузетс. Но Даниел. Стефани и Каръл Менинг не се откъснаха от Ашли през всичките четири часа, които му бяха нужни, за да се съвземе от упойката.

— Сенаторе, забравихте ли какво ви казах? — насили се да бъде търпелив Даниел; понякога имаше чувството, че пред него стои тригодишно дете.

— Не, но разбрах, че по време на процедурата е имало малък проблем — каза Ашли и докосна скръстените ръце на Даниел. — В момента се чувствам добре. Всъщност, благодарение на ескулановските ви възможности, сега се чувствам като младеж, макар да знам, че не съм млад. Преди имплантацията ме уверихте, че в първите дни може и да не усетя промяна и че тя ще настъпва постепенно, но не е така. Не може да става и дума за сравнение със състоянието ми сутринта. Треморът почти изчезна и се движа много по-лесно.

— Радвам се да го чуя — поклати глава Даниел. — Но това се дължи или на позитивната ви нагласа, или на успокоителните, които ви дадохме. Сенаторе, мислим, че имате нужда от допълнително лечение и е по-сигурно да останете в клиниката, където имаме на разположение всичко необходимо. Не забравяйте, че по време на процедурата припаднахте и се държахте като съвършено друг човек.

— Как ще се държа като друг човек? Достатъчно грижи си имам и със самия себе си.

Ашли се засмя, но останалите останаха сериозни. Той се вторачи в тях.

— Какво ви става, бе, хора? Сякаш сте на погребение. Трудно ли ви е да повярвате, че съм добре?

Даниел бе казал на Каръл, че лековитите клетки са се разпространили малко по-нашироко в предварително фиксираното поле. Макар да бе омаловажил сериозността на проблема, той й бе съобщил за пристъпа и бе изразил опасенията си, че е възможно той да се повтори. За щастие, опасенията се оказаха неоправдани, защото Ашли се събуди в нормалното си настроение и дори прояви характерната си артистичност. Първото нещо, което пожела бе да свалят ремъците от ръцете и краката му, за да стане от леглото. Когато първоначалното му замайване изчезна, той настоя да се преоблече. Тогава реши, че е готов да се върне в хотела.