Робин Кук - Заплаха

Над масичката се възцари напрегнато мълчание. Погълнати от емоциите си, и двамата не бяха в състояние да отронят дори дума.

— Май ще излезе така, сякаш провеждаме надпревара по лични трагедии — обади се най-сетне Джак, а на лицето му изплува пресилена усмивка.

— Като двойка депресирани пациенти — кимна Терез. — Ако може да ни чуе отнякъде, психотерапевтът ми ще подскочи от удоволствие!

— Ти си първата, на която казвам тези неща — погледна я предупредително Джак.

— Не ставай глупав! — поруменя тя. — Нима мислиш, че ще тръгна да те разнасям? Моята история също не е известна на никого, с изключение на личния ми лекар…

— Аз пък не съм разказвал моята дори на терапевт — рече Джак.

Изпитали облекчение от изливането на душите си, двамата се прехвърлиха на други, по-жизнерадостни теми. Родена и израснала в Ню Йорк, Терез остана смаяна от факта, че Джак почти не познава града. После го накара да обещае, че ще я придружи в Клоистърс веднага след като се оправи времето.

— Ще ти хареса, ще видиш! — пламенно го увери тя.

— Сигурен съм в това — усмихнато отвърна той.

Джак се ядосваше на себе си. В събота не си купи ново колело, макар че имаше достатъчно време за това. Ето защо отиде на работа с метрото. В последния момент се отказа да тича до Центъра, просто защото се сети, че в службата ще му трябват дрехи за преобличане. Натика в един сак бельо и тениска за бъдещо ползване, метна го през рамо и намусено се отправи към метростанцията.

Влезе в сградата на Центъра през главния вход, откъм Първо авеню. Въпреки ранния час, в чакалнята за посетители имаше необичайно много хора. Нещо е станало, рече си той.

Натисна бутона на служебния вход. Зад бюрото в оперативната стая, което през изтеклата седмица заемаше Лори, днес се беше настанил Джордж Фонтуърт.

Жалко, че дежурството на Лори изтече, рече си той. Джордж беше нисък човек с малко коремче, когото Джак не харесваше. Беше небрежен в работата си като патолог и често пропускаше важни неща.

Насочи се към Вини, който четеше вестник близо до прозореца.

— Защо има толкова народ в приемната? — бутна вестника му той.

— Защото в „Дженерал“ се е случило малко нещастие — отвърна Джордж, изпреварвайки флегматичния помощник на Джак. Вини само сви рамене и отново потъна във вестника.

— Какво нещастие?

— Цял куп смъртни случаи, дължащи се на менингококи — отвърна Джордж и потупа купчината папки пред себе си. — Осем парчета дотук, май става въпрос за епидемия…

Джак се втурна към бюрото и грабна първата папка, която се изпречи пред очите му. Нервно разлисти страниците и спря на предварителния рапорт. Пациентът се казваше Робърт Карузо, медицински помощник в ортопедичното отделение.

Захвърли папката и хукна към кабинета на дежурния лекар. С облекчение видя, че Джанис все още е там. Както обикновено, тя не обръщаше внимание на работното си време.

Жената изглеждаше ужасно. Кръговете под очите й бяха толкова тъмни, сякаш беше станала жертва на пияния си съпруг. Вдигна глава да го погледне, остави писалката и се облегна назад.

— Май трябва да си търся друга работа — промърмори. — Не мога да се справям с всичко това… Слава Богу, че утре и вдругиден съм в почивка…

— Какво е станало?

— Започнало е още през предишната смяна — мрачно отвърна Джанис. — Първият случай е регистриран някъде към шест и половина. Пациентът е починал в шест…

— Пациент в ортопедията?

— Ти пък откъде знаеш?

— Току-що разгърнах една папка при Джордж…

— А, попаднал си на господин Карузо — кимна Джанис и се прозя. — При мен лудницата започна към единадесет, малко след като дойдох на работа. И оттогава няма спиране. Цяла нощ тичам. Върнах се тук едва преди двадесет минути. Този път работата е сериозна. Една от жертвите е деветгодишно момиченце, представяш ли си?

— Има ли връзка с първия случай?

— Племенница — кимна Джанис.

— Била е на посещение при вуйчо си?

— Вчера, около обед… Нима мислиш, че това има нещо общо със смъртта й? Разликата е само дванадесет часа…

— При определени обстоятелства менингококите убиват страхотно бързо — рече с въздишка Джак. — И три-четири часа стигат…

— В болницата цари истинска паника.

— Мога да си представя — кимна Джак. — Как е името на първия случай?

— Карло Пачини — отвърна Джанис. — Но това е всичко, което знам. Докарали са го предишната смяна, обработен е от Стив Мариот.