Робин Кук - Заплаха

— Мили Боже!

— Надявам се, че поддържаш безопасността в лабораторията на нужното ниво — изгледа го Мартин.

— Безусловно — бързо се овладя младежът. — Разполагаме с апаратура за биологична защита от втори и трети тип. Задължил съм всички лаборанти да я използват, особено когато става въпрос за инфекциозни проби. Самият аз предпочитам тази от трети тип, но някои колеги трудно се справят с дебелите гумени ръкавици…

В кабинета се появи Нанси Уигънс. Беше млада и очевидно свенлива жена, която приличаше повече на ученичка, отколкото на дипломиран висшист. Стисна ръката на Джак без да го гледа в очите. Косата й беше разделена на път и също падаше над очите, подобно косата на началника й…

Мартин й обясни с няколко думи за какво става въпрос. Изненадата й беше не по-малка от тази на Ричард и шефът на лабораторията побърза да добави, че никой не я обвинява, но случаят трябва да им послужи за урок.

— А какви мерки да взема по отношение на себе си? — попита Нанси. — Аз бях тази, която взе и обработи пробите…

— Тетрациклин орално, или стрептомицин мускулно — обади се Джак. — В момента нещата са в ръцете на Комисията по антиинфекциозен контрол.

— Охо, имаме си гости! — обади се под нос Мартин, извърнал поглед към стъклената стена на кабинета си. — Нашият храбър ръководител, придружен от шефа на медицинския състав… Бих казал, че и двамата не изглеждат много щастливи…

Кели връхлетя в малката канцелария като генерал, току-що изгубил важна битка. Пристъпи към бюрото на Мартин, сложи ръце на кръста си и издаде напред почервенялото си лице.

— Доктор Шевю! — започна със заплашителен тон той. — Присъстващият тук доктор Арнолд ми съобщи, че вие би трябвало да поставите тази диагноза преди… — Прекъсна изречението си по средата и заби тежък поглед в Джак. На лаборантите не обърна абсолютно никакво внимание. — Какво търсите тук, за Бога?

— Опитвам се да помогна — спокойно отвърна Джак.

— А не мислите ли, че превишавате правата си?

— Разследването ни трябва да бъде максимално пълно — обясни все така спокойно Джак.

— А според мен прекалявате! — сопнато рече Кели. — Моля ви незабавно да напуснете! Това тук е частно заведение, в края на краищата!

Джак се изправи и направи безуспешен опит да надникне в очите на далеч по-високия Кели.

— Ако „АмериКеър“ наистина смята, че може да се оправи без мен, аз веднага изчезвам — отчетливо обяви той.

Лицето на Кели стана мораво. Понечи да каже нещо, после тръсна глава и посочи вратата.

Джак се усмихна, обърна се към останалите и им махна с ръка за сбогом. Беше много доволен от посещението си в „Манхатън Дженерал“. Нещата се развиваха отлично…

Сюзан Хард гледаше с напрегнато внимание през кръглото прозорче на вратата, от която се излизаше на площадката с асансьорите. Намираше се в дъното на коридора — най-отдалечената разрешена точка за малките й разходки. Придвижваше се с малки крачки като внимателно придържаше наскоро зашития си корем. Упражнението беше неприятно, но необходимо. От опит знаеше, че ако иска да я изпишат бързо, ще трябва да се мобилизира до крайност.

Вниманието й беше привлечено от необичайното оживление на площадката и очевидната нервност на болничния персонал. Шестото чувство й подсказа, че нещо не е наред. Почти всички лекари и сестри носеха предпазни маски.

Но преди да направи опит да разбере каква е причината за тази необичайна суматоха, тялото й изведнъж се разтърси от ледени тръпки. Извъртя се назад и потърси с очи отворена врата или прозорец, от които ставаше течение. Но такива нямаше. Тръпката я отпусна, но само за миг. После ледените игли я пронизаха с нова сила. Сведе поглед към ръцете си и забеляза необичайно белия им цвят.

Обзета от безпокойство, Сюзън се обърна и забърза към стаята си. Подобни ледени тръпки не предвещаваха нищо добро. Натрупала достатъчно опит в болничните заведения, тя знаеше, че опасност от следоперативна инфекция винаги има…

Силната болка в слепоочията се появи в момента, в който се добра до стаята си. А когато се отпусна на леглото, болката вече беше обхванала и цялата й глава. Беше коренно различна от главоболията, които беше имала преди. Сякаш огромно шило се забиваше в мозъка й.

В продължение на няколко натежали от паника секунди Сюзън остана напълно неподвижна, надявайки се болката да премине. Но вместо това се появи нещо ново — остра болка в долните крайници. Само след минута-две болката обхвана цялото й тяло и тя започна да се върти в леглото, напразно търсейки по-удобна поза.