Робин Кук - Заплаха

— Не е ли по-разумно да изчакаш Бингъм? — загрижено попита Чет. — Блясъкът в очите ти ме плаши!

— Не знаех, че съм толкова прозрачен — засмя се Джак. — Предполагам, че съм доста развълнуван от този необичаен инцидент…

Асансьорът дойде и Джак влезе в кабината. Чет подпря вратата и каза:

— Направи ми една услуга, Джак… Харесва ми да работя в една стая с теб, тъй че бъди внимателен и не вдигай прекалено много пара, окей?

— Аз да вдигам пара? — изви вежди Джак. — Не ме познаваш, момчето ми. Не знаеш ли че ми викат „мистър Дипломат“?

— Знам, как да не знам — въздъхна Чет и се дръпна да освободи вратата. — Колкото на мен ми викат Муамар Кадафи!

Джак застана в средата на кабината и си затананика някаква неясна мелодия. Чувстваше се добре. Спомни си как каза на Лори, че се надява случаят Нодълман да има институционални последици от сорта на „Легионерската болест“, а той да получи възможност да захапе „АмериКеър“… За тази цел чумата е десет пъти по-добра от всякакви измислени болести, а на всичкото отгоре получаваше допълнителното, но съвсем немалко удоволствие да прибере десет долара от Калвин…

Слезе на първия етаж и хлътна в кабинета на Барт Арнолд, който се намираше точно срещу асансьорите. Барт беше началник на МА, или на медицинските асистенти. За щастие на Джак, той се намираше на работното си място.

— Имаме вероятен случай на чума и трябва веднага да говоря с Джанис Джегър — обяви той.

— Сигурно спи — отвърна Барт. — Не можеш ли да го направиш по-късно?

— Не — поклати глава Джак.

— А Бингъм или Калвин знаят ли?

— Няма ги и никой не знае кога ще се върнат.

Барт се поколеба за миг, после отвори страничното чекмедже на бюрото си. Откри номера на Джанис и взе слушалката. Когато насреща вдигнаха, той се извини на Джанис и поясни, че доктор Степълтън иска да говори по спешност с нея.

Джак също се извини, после набързо разказа за резултатите от микробиологичната проба на Нодълман. От гласа на Джанис изчезна всякаква следа от сънливост.

— Как мога да ти помогна? — попита тя.

— В някой от болничните картони да е отбелязано, че пациентът се е завърнал от пътуване?

— Не, не си спомням — отвърна Джанис.

— Контакти с домашни животни?

— Не, но мога да проверя. Подобна информация обикновено не се включва в сведенията на болниците.

Джак благодари, но й каза, че ще направи проверките си сам. После подаде слушалката на Барт и забърза към кабинета си.

— Научи ли нещо? — вдигна глава Чет.

— Нищичко! — отвърна с доволен тон Джак, отвори папката на Нодълман и започна да я прелиства. Спря едва когато пред очите му се появи формулярът с личните данни на пациента, който включваше и няколко телефона. Подчерта с нокът номера на съпругата и започна да го избира. Оказа се, че е някъде в Бронкс.

Госпожа Нодълман вдигна на второто позвъняване.

— Обажда се доктор Степълтън от Патологическия институт в Ню Йорк — представи се Джак, след което се наложи да обясни с какво точно се занимава, тъй като госпожа Нодълман не беше съвсем наясно с добрия стар термин „патолог“.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса — добави той, когато насреща най-сетне разбраха за какво горе-долу става въпрос.

— Всичко стана толкова внезапно! — рече госпожа Нодълман и се разплака. — Вярно е, че имаше диабет, но от това не се умира!

— Приемете най-дълбоките ми съболезнования — рече Джак. — Бихте ли ми казали дали съпругът ви е пътувал някъде в близкото минало?

— Преди десетина дни отскочи до Ню Джърси — отвърна госпожа Нодълман и Джак чу как издухва носа си.

— Имах предвид някъде по-надалеч — поясни той. — На Югозапад, или в Индия например…

— Не, той пътуваше всеки ден до Манхатън и нищо повече.

— А да сте имали гости от някое далечно място?

— През декември ни гостува лелята на Доналд — отвърна госпожа Нодълман.

— Къде живее тя?

— В Куинс.

— Нямах предвид места като Куинс — въздъхна Джак. — Контакти с животни?

— Не — отвърна госпожа Нодълман. — Доналд мразеше зайците.

— Имах предвид домашни животни — уточни Джак.

— В къщи имаме котка.

— Случайно да е болна? Да е носила у дома някакви гризачи?

— Нищо й няма — отвърна госпожа Нодълман. — Тя е домашна котка и никога не излиза навън.

— А плъхове? — попита Джак. — В къщата ви има ли плъхове? Непоследък да сте виждали умрели плъхове?

— Нямаме никакви плъхове — отвърна с достойнство госпожа Нодълман. — Живеем в един хубав и чист апартамент.