Робин Кук - Заплаха

— Добре — кимна тя.

Стисна зъби, извърна се на една страна, а сестрата оголи задните й части.

— Лори е права, знаеш ли? — промърмори Чет Макгавърн.

Намираха се в малкия кабинет на петия етаж, вдигнали крака върху сивите метални бюра. Приключили с аутопсиите за деня, те бяха хапнали и сега би трябвало да се занимават с писмена работа.

— Права е, разбира се — кимна Джак.

— Тогава защо провокираш Калвин? Това е глупаво и с нищо не ти помага… Най-вероятно ще попречи на повишението ти…

— Не ми трябва никакво повишение — отвърна Джак.

— Я повтори? — изгледа го с недоверие Чет. В медицинските среди подобни изявления се приемаха като истинска ерес.

Джак се прозя и свали краката си от бюрото. Обувките му изтрополяха на пода. Беше едър и здрав човек, висок близо метър и осемдесет и свикнал на сериозни физически натоварвания. Вероятно по тази причина не обичаше нито часовете на крак пред масата за аутопсии, нито седенето зад бюрото. Имаше чувството, че мускулите му се атрофират, най-вече тези на краката…

— Доволен съм да бъда на най-ниското стъпало — рече той и започна да пука кокалчетата на пръстите си.

— И нямаш желание да получиш сертификат от Борда? — изгледа го изненадано Чет.

— Искам сертификат, разбира се — отвърна Джак. — Но това е нещо друго, нещо лично, което засяга единствено мен. Не ми пука за останалото — престижните постове, вечното желание на хората да бъдат началници. Аз искам да се занимавам с практическа патология и толкоз. Бюрокрацията и бумащината могат да вървят по дяволите!

— Исусе! — рече Чет и също спусна краката си. — В момента, в който си позволя да мисля, че поне мъничко те познавам, ти бързаш да ме пратиш в публиката… Работим в една и съща стая вече почти пет месеца, но ти продължаваш да си пълна загадка за мен. Не зная дори къде живееш, по дяволите!

— Аз пък не знаех, че това те интересува — подразни го Джак.

— Стига де, знаеш какво имах предвид!

— Живея в Горен Уест Сайд и това не е държавна тайна — рече Джак.

— Някъде около Седемдесета улица? — вдигна вежди Чет.

— По-нагоре…

— Осемдесета?

— Давай още малко…

— Нима искаш да кажеш, че живееш след Деветдесета?

— И още как — кимна Джак. — Живея на Сто и шеста…

— Пресвети Божи, но това е Харлем! — възкликна Чет.

Джак сви рамене, придърпа стола си и отвори една от папките, които бяха пръснати върху бюрото му.

— Какво толкова? — промърмори той.

— Но защо човек като теб трябва да живее в Харлем? — продължаваше да се диви Чет. — В този град има цял куп по-хубави и по-безопасни квартали…

— Аз виждам нещата иначе — поклати глава Джак. — Освен това, в квартала ми е пълно с игрища, а аз съм луд по баскетбола…

— Май изобщо си луд! — промърмори Чет. — Точно около тези игрища се събират най-опасните квартални банди. Страхувам се, че някой ден ще те видя на бетонната маса, дори и да оцелееш от ежедневната си велосипедна одисея!

— Нямам никакви проблеми — възрази Джак. — Особено след като платих за поставянето на осветление и нова табла, а след това купих и няколко топки… Кварталната банда очевидно е оценила жеста ми, тъй като се държи с мен приятелски и съвсем миролюбиво…

Чет втренчи поглед в колегата си. Направи опит да си го представи на баскетболната площадка в Харлем, заобиколен от местните обитатели. Те няма начин да не са забелязали очебийната разлика, тъй като Джак беше човек с изключително бяла кожа и светлокестенява коса, подстригана късо, в стил Юлий Цезар. Едва ли имат представа що за човек е той, още по-малко пък, че е доктор… После с въздишка си призна, че и той не знае за колегата си Бог знае колко повече.

— Какво си правил преди да постъпиш в Медицинския Факултет? — попита на глас той.

— Учих в колеж — отвърна Джак. — Като всички, които са имали намерение да следват медицина. Не ми казвай, че ти не си бил в колеж…

— Бил съм, разбира се — кимна Чет. — Но Калвин е прав като казва, че си особен чешит… Знаеш какво имам предвид, нали? Специализирал си патология и си завършил стажа си горе-долу по едно и също време с мен. Но какво си правил преди това? — Този въпрос му се въртеше в главата от месеци, но едва сега му се отдаде възможността да го зададе.

— Работех като офталмолог — отвърна Джак. — Имах нелоша частна практика в Шампейн, Илиноис. Бях един съвсем обикновен и малко консервативен провинциален доктор…

— Да бе! — усмихна се с недоверие Чет. — А аз бях будистки монах! Искам да кажа, че просто не те виждам като офталмолог… Прекарах доста време като лекар в „Бърза помощ“ на трисменен режим, преди да видя дневната светлина и все пак имам някакъв опит… Просто не те виждам в ролята на консервативен провинциален доктор!