Робин Кук - Заплаха

— Какво значение има това? — подвикна откъм дневната Терез.

— Огромно — отвърна Ричард. — Моите вируси имат всички шансове да се окажат щамът, който е предизвикал тежката епидемия пред 1918 година. Пробите взех от двама замръзнали ескимоси в Аляска, починали от вирусна бронхопневмония точно по онова време…

— И аз започвам да се тревожа — промърмори Терез, появила се на вратата на кухнята. — Наистина ли мислиш, че може да е пипнал тези вируси, а ние да сме се заразили от него?

— Напълно възможно — кимна Ричард.

— Но това е ужасно! — пребледня Терез и сведе очи към Джак: — Наистина ли си се заразил?

Джак не знаеше дали трябва да отговори положително. Просто защото не беше сигурен кое ще ги ядоса повече — истината, или мълчанието.

— Не ми харесва, че не отговаря — промърмори Ричард.

— Той е съдебен патолог и вероятно е бил изложен на заразата — рече с въздишка Терез. — Сам ми каза по телефона, че починалите от грип са били закарани в техния институт…

— Те не са страшни — поклати глава Ричард. — Страшни са живите болни — онези, които кихат и кашлят…

— Но съдебните патолози нямат контакт с живи хора — възрази Терез. — Техните пациенти са мъртви…

— Вярно е — кимна Ричард.

— Освен това Джак не е чак толкова болен. Има настинка и нищо повече… Ако беше пипнал твоя бацил, щеше да е много по-болен, нали?

— Права си — въздъхна с облекчение Ричард. — Аз просто не разсъждавам както трябва. Ако беше пипнал вируса от 1918-та, отдавна вече да е труп!

Братът е сестрата с облекчение се върнаха на диваните.

— Не мога да изкарам още дълго — промърмори Терез. — Особено в състоянието, в което се намирам в момента…

В пет и четвърт, точно един час след първото си обаждане, Ричард отново вдигна телефона. Този път насреща вдигна самият Туин.

— Защо по дяволите ми нарушаваш спокойствието? — гневно попита негърът.

— Искам да ти направя по-добра оферта — отвърна Ричард. — Хилядарка явно е малко, тъй като трябва доста да попътуваш… Колко биха те задоволили?

— Ти май не си ме разбрал правилно — изръмжа Туин. — Казах ти, че не мога да го направя. Толкоз по въпроса. Играта свърши.

— Две хиляди — рече Ричард, доловил одобрителното кимане на Терез.

— А бе ти глух ли си? — изрева Туин. — Колко пъти да повтарям, че…

— Три хиляди — прекъсна го Ричард и Терез отново кимна с глава.

— Три хиляди кинта? — попита с недоверие Туин.

— Точно така.

— Май наистина си отчаян, а?

— Готови сме да платим три хиляди долара — отвърна Ричард. — Това трябва да ти говори достатъчно…

— Аха… И викаш, че докторчето е оковано с белезници, а?

— Точно така. Ще бъде детска игра…

— Слушай какво ще ти кажа — взе решение Туин. — Утре сутринта ще ти пратя човек…

— Да не стане като тази сутрин? — недоверчиво попита Ричард.

— Няма — увери го Туин. — Гарантирам, че утре нещата ще бъдат оправени.

— Срещу три хиляди — поиска да бъде сигурен Ричард.

— Точно толкова.

Ричард остави слушалката и хвърли поглед към сестра си.

— Вярваш ли му? — попита тя.

— Този път каза, че гарантира… А когато Туин каже такова нещо, той държи на думата си. Сигурен съм, че утре сутринта ще бъде тук.

— Дано — въздъхна Терез.

Джак беше в съвсем друго настроение. Паниката в душата му се върна, а заедно с нея нарасна и решимостта му да направи решителен опит за бягство през настъпващата нощ. Просто защото с утрото щеше да настъпи и краят…

Следобедът бавно отстъпи място на вечерта. Терез и Ричард спяха. Оставен без надзор, огънят бавно гаснеше. С мрака дойде и студът. Джак напразно се опитваше да измисли някакъв план за бягство. Всичко опираше до белезниците, които продължаваха да го държат вързан за здравата канализационна тръба.

Някъде около седем Ричард и Терез започнаха да кашлят в съня си. В началото звуците приличаха повече на прочистане на гърлото, но скоро се превърнаха в остра и раздираща дробовете кашлица. Това потвърди подозренията му, породили се още при първите им оплаквания от треска и неразположение. И двамата бяха пипнали опасния грип от него — точно според предположението на Ричард. Това с положителност беше станало по време на продължителното им съвестно пътуване в колата — тогава, когато неговите симптоми бяха в разгара си. С всяко кихане той беше пълнил купето с милиарди бацили.

Все пак не можеше да бъде напълно сигурен. Основното му притеснение си оставаше предстоящата среща с „Черните крале“ и затова не прояви особена загриженост към здравословното състояние на похитителите си.