Робин Кук - Заплаха

Реши да поднови опитите за освобождение. Отчаяното дърпане обаче не му донесе нищо, освен нови кървави драскотини по китките и недоволството на Ричард, събудил се от шума.

— Престани! — извика лаборантът и се надигна да включи нощната лампа до себе си. Но в същия миг бе повален от остър пристъп на кашлица.

— Какво става? — замаяно се обади Терез.

— Онова животно не ни оставя на мира! — поясни Ричард, прочисти гърлото си и простена: — Господи, колко съм жаден! — Спусна крака от дивана, изправи се и уплашено добави: — Вие ми се свят! Сигурно имам и температура!

Влезе в кухнята и напълни една чаша с вода. Джак си помисли да го повали с един удар зад коленете, но после реши да се откаже. Това с положителност щеше да му докара нов удар с пистолета в главата.

— Трябва да отида в тоалетната — обади се той.

— Млъквай! — раздразнено отвърна Ричард.

— Мина много време — рече Джак. — Не ти искам разходка в двора, а само облекчение. Ако ми откажеш, тук скоро ще замирише доста неприятно…

Ричард въздъхна, отпи глътка вода и повика Терез. После взе револвера от масата.

Терез се появи с ключа за белезниците в ръка, а рязкото изщракване зад гърба на Джак го уведоми, че шансовете му отново са сведени до нула. Терез се наведе и мълчаливо отключи едната метална халка от тръбата. Очите й трескаво блестяха. Джак бавно се изправи, а тя отстъпи крачка назад. Стаята отново заплува пред очите му. Не ставам за беглец, рече си той. Тялото му беше като гумено от липсата на сън, храна и течности. Терез щракна халката на свободната му ръка, а Ричард тръгна подире му с насочено оръжие.

Джак влезе в тоалетната и понечи да затвори вратата, но Терез я подпря с крак.

— Съжалявам, но тази привилегия вече ти е отнета — хладно рече тя.

Джак я погледна, после премести очи върху брата. Разбрал, че няма смиел да спори, той сви рамене и се обърна с лице към тоалетната чиния. Облекчи се и махна по посока на умивалника:

— Може ли да се измия?

— Карай — кимна Терез, закашля се и направи гримаса. Гърлото явно я болеше.

Джак пристъпи към умивалника и се скри от погледа й. Пусна водата, а ръката му бръкна в джоба за поредното хапче римантадин. От притеснение за малко не изпусна шишенцето.

Погледна се в огледалото и сърцето му се сви. Изглеждаше много по-зле от сутринта, главно благодарение на новия белег, кацнал на челото му. Раната беше доста дълбока и се нуждаеше от конци. В противен случай щеше да му остане белег. Тази мисъл го накара горчиво да се усмихне. Точно сега ли трябва да мисли за красотата си?

Обратният път не донесе нищо ново. На няколко пъти бе на прага да предприеме някакви действия, но не посмя. Или куражът беше започнал да го напуска, или просто нямаше достатъчно сили. Белезниците щракнаха около тръбата, а в душата му се настани черно отчаяние. Изпита чувството, че е пропуснал и последния шанс да спаси живота си.

— Искаш ли супа? — попита Терез. Въпросът й беше предназначен за Ричард.

— Не съм гладен — промърмори онзи. — Ще изпия още два аспирина, защото имам чувството, че ме е прегазил камион…

— И аз не съм гладна — въздъхна Терез. — Това май не е обикновена настинка, защото и аз имам температура. Мислиш ли, че е нещо опасно?

— Явно сме се заразили от Джак, но неговият организъм е по-здрав — промърмори Ричард. — Но на лекар можем да отидем чак утре следобед, след посещението на Туин. Кой знае, може пък да поспим и да се оправим…

— Дай и на мен един-два от тези аспирини — рече Терез.

Изпиха хапчетата и се върнаха в дневната. Ричард се зае да разпалва почти угасналия огън, а Терез се изпъна на дивана. Скоро и брат й стори същото. И двамата изглеждаха крайно изтощени.

Джак беше абсолютно сигурен, че са пипнали смъртоносния вирус. И се изправи пред известни морални проблеми. Главният от тях беше свързан с римантадина в джоба му, който очевидно би могъл да забави развитието на болестта у похитителите му. Но дали да го сподели с тях, за да спаси живота им, докато те са твърдо решения да отнемат неговия? Освен това бяха виновни за смъртта на доста други хора… Нима им дължи състрадание, нима трябва да спази хипократовата клетва и да се бори за живота на коравосърдечни убийци?

Не изпитваше никакво злорадство от справедливото възмездие. Ситуацията беше такава, че ако сподели лекарството си с тях, имаше съвсем реална опасност те да му го отнемат и да го оставят под ударите на вируса. В крайна сметка щяха да получат точно това, което искат — той да умре, но не от техните ръце…