Робин Кук - Заплаха

— Важното е да сключим примирие — рече Уорън.

— Дяволски си прав — кимна Туин. — Стига сме се гърмяли, и без това си имаме достатъчно неприятности!

— Примирието включва и доктора — изгледа го предупредително Уорън. — Оставяте го на мира, нали?

— Толкова ли ти пука за това бяло копеле?

— Да.

— Добре, човече — въздъхна Туин. — Мангизите и без това не бяха нищо особено.

Уорън вдигна ръка и Туин плесна дланта му. После направиха обратното.

— Умната — рече Уорън.

— Ти също — ухили се Туин.

Уорън направи знак на Дейвид и двамата бавно се отдалечиха по посока на Арката на Уошингтън, издигаща се в началото на Пето авеню.

— Не беше чак толкова лошо — промърмори Дейвид.

Уорън само сви рамене.

— Вярваш ли му?

— Да — рече с въздишка Уорън. — Той е търговец на наркотици, но не е глупак. Ако тази война продължи, с нас ще е свършено…

Джак се чувстваше зле. Започна да се схваща, мускулите го боляха: Седеше в микробуса вече много часове и внимателно наблюдаваше клиентите, които влизаха и излизаха в заложната къща. Опашки нямаше, но хората се нижеха в стабилен поток. Повечето от тях бяха бледи и изпити, което навеждаше на мисълта за нелегален бизнес с хазарт или наркотици.

Кварталът беше опасен — Джак усети това в момента, в който се появи тук. А преди малко, след като започна да се стъмнява, някой направи опит да отвори дясната врата на микробуса с щанга, въпреки че той продължаваше да седи в кабината. Наложи се да извика и да заблъска по стъклото, за да прогони нахалника.

Час по час хвърляше по някое хапче ефизол в устата си, но облекчение нямаше. Гърлото му гореше, появи се и суха кашлица. Натрапчивата мисъл, че е пипнал смъртоносния грип от Глория Хернандес, не излизаше от главата му. Максималната дневна доза римантадин беше две хапчета, но след появата на кашлицата той глътна и трето.

Търпението му бе възнаградено точно когато се канеше да вдигне бялото знаме и да си признае, че целият този театър е разигран за нищо. Първоначално мъжът не привлече любопитството му с нищо, вероятно защото се появи пеш. Носеше протъркано скиорско яке с качулка — като повечето клиенти на заложната къща преди него. Но излезе навън с пакета на Джак в ръце. В това нямаше никакво съмнение, тъй като оранжевите етикети за опасност ясно се виждаха в здрача.

Наложи се да вземе решение за броени секунди. Не беше сигурен дали да напусне микробуса и да осъществи проследяването пеша, или да го стори като подкара бавно след човека, който спокойно се насочи към Боуъри. В крайна сметка избра първия вариант, преценил, че един пълзящ край тротоара микробус ще изглежда твърде подозрително. Мъжът със скиорското яке зави надясно по Елдридж стрийт. Джак надникна иззад ъгъла точно навреме, за да го види как влиза във входа на един блок.

Сградата беше на пет етажа, копие на останалите по улицата. На всеки етаж имаше по един голям холен прозорец, с два по-малки от двете му страни. Аварийната стълба беше прикрепена към левия калкан, а магазинът на уличното ниво беше празен, с табела за отдаване под наем на витрината.

Светеше само на втория етаж. Апартаментът по всяка вероятност беше празен, тъй като на прозорците нямаше завеси, а стените бяха голи.

Джак нерешително спря. Очите му внимателно опипваха блока. Междувременно светна и на петия етаж, някой отвори един от страничните прозорци. Не беше сигурен дали това е човекът, когото следеше…

Уверил се, че никой не му обръща внимание, Джак пресече уличното платно и побутна входната врата. Озова се в малко входно антре, на стената вляво имаше четири пощенски кутии. Само две от тях имаха табелки. Г. Хейлбърн на втория етаж, Р. Овърстрийт на петия. Никаква следа от лаборатория „Фрейзър“.

До пощенските кутии имаше домофон с четири звънеца. Първата му мисъл беше да звънне на петия етаж. Отказа се, просто защото не знаеше какво да каже. Остана на място, опитвайки се да открие изход от ситуацията. По някое време забеляза, че пощенската кутия на петия етаж не е заключена.

Посегна към нея, но в същия момент вътрешната врата на сградата рязко се отвори. Джак почти подскочи от изненада, но все пак успя да се извърне с гръб към човека, който напускаше сградата. Той забързано се плъзна покрай него без да му обръща внимание. С крайчеца на окото си Джак успя да забележи найлоновото яке, миг по-късно човекът изчезна навън.