Робин Кук - Заплаха

— Няма да те уволня! — обяви решението си Бингъм. — Но трябва да те предупредя, че си на ръба! В момента, в който оставих слушалката след разговора с главния комисар, бях сигурен, че ще те уволня… Но сега решавам да ти дам още един, този път наистина последен шанс. При условие, че забравиш за „Дженерал“, ясно?

— Най-накрая постигнахме съгласие — ухили се Джак.

— Ако ти трябва някаква информация, ще изпратиш там хората от „Връзки с обществеността“! — отсече Бингъм. — Нали затова им плащаме, дявол да го вземе!

— Ще се опитам да го запомня — кимна Джак.

— А сега изчезвай! — махна с ръка Бингъм. На лицето му беше изписано отвращение.

Джак с облекчение се подчини. В кабинета си завари Чет и Джордж Фонтуърт, потънали в оживен разговор. Промъкна се между тях, свали якето си и го окачи на облегалката на стола.

— Е? — изгледа го Чет.

— Какво „Е“?

— Обичайният въпрос — поясни приятелят му. — Още ли си на работа в този институт?

— Много смешно — промърмори Джак и сведе учуден поглед към купчината големи пликове от дебел картон върху плота. Бяха четири. Взе най-горният от тях и го завъртя в ръцете си. Беше дебел поне пет сантиметра, без никакви надписи върху лицевата част. Отвори го и изтърси съдържанието му на бюрото. Оказа се, че това е копие от медицинското досие на Сюзън Хард.

— Видя ли се с Бингъм? — продължаваше да любопитства Чет.

— Оттам идвам… Беше много мил. Изказа ми специална похвала за правилните диагнози на планинската треска и туларемията.

— Стига бе! — облещи се Чет.

— Честна дума! — ухили се Джак. — Е, направи ми и приятелска забележка по повод последното посещение в „Дженерал“… — Ръцете му продължаваха да работят. На бюрото се появи внушителна купчина фотокопия. Вече разполагаше с болничните картони на всички индексни случаи.

— А струваше ли си да ходиш там? — попита Чет.

— Какво значи „струваше ли си“?

— Научи ли нещо, което си заслужаваше поредното мъмрене от шефа? Говори се, че пак си разлаял кучетата…

— Там няма Бог знае какви тайни, но все пак научих нещо ново — кимна Джак, след което разказа за начина, по който могат да се поръчат патогенни бактерии.

— Това ми е известно — рече Джордж Фонтуърт. — Като студент работех в една микробиологическа лаборатория. Веднъж шефът поръча по телефона холерни вируси… С нетърпение очаквах да ги видя и те действително пристигнаха.

— С нетърпение? — изгледа го учудено Джак. — Ти си бил по-смахнат, отколкото те мислех!

— Сериозно ти казвам — не се предаваше Джордж. — Познавам куп хора, които реагират точно така. Възбуждат се от мисълта, че държат в ръка нещо, което може да предизвика масови епидемии…

— Предполагам, че имаме различни представи за възбудата — сви рамене Джак и започна да подрежда документацията. Най-отгоре постави папката на Нодълман.

— Надявам се, че достъпността на патогенните бактерии няма да даде допълнителна храна на параноичното ти мислене — подхвърли Чет. — Искам да кажа, че това с нищо не доказва твоите шантави теории…

— Ще видим — неопределено промърмори Джак и потъна в четене. Възнамеряваше да прегледа подробно картоните, търсейки нови съвпадения.

Чет и Джордж си побъбриха още малко, после най-сетне се досетиха, че пречат и Джордж стана да си върви.

Чет затвори вратата след него и се обърна с лице към приятеля си.

— Преди малко ми се обади Колийн — обяви той.

— Радвам се за теб — разсеяно промърмори Джак.

— Разказа ми какво е станало в агенцията… Според мен тези там са луди. Не може един отдел да работи срещу друг. Просто не виждам смисъла в подобни неща…

— Такъв им е манталитетът — вдигна глава Джак. — Жаждата за власт е единственият фактор, който определя поведението на повечето от тях…

Чет седна зад бюрото си.

— Колийн спомена, че пак си дал страхотна идея на Терез — рече той.

— Моля те, не ми напомняй! — изпъшка Джак и направи опит да се съсредоточи върху медицинските картони. — Не искам да имам нищо общо с това! Нямам представа защо поиска точно моето мнение. Прекрасно знае какво е отношението ми към рекламата в областта на медицината…

— Колийн твърди, че вие двамата сте станали доста откровени един с друг…

— По-точно?

— Не ми каза нищо определено — призна Чет.

— И слава Богу — приключи разговора Джак.

Приятелят му направи опит да зададе още няколко въпроса, не получи отговор и се отказа. Времето неусетно течеше. В пет и половина Чет стана на крака, протегна се и хвърли един очаквателен поглед към Джак, който продължаваше да се рови в документите.