Робин Кук - Криза

Мануел подаде скиците на Реналдо, който седеше на шофьорското място и той бързо започна да ги разгъва.

— Тук е вратата, през която трябва да влезем — посочи той. — Ориентира ли се?

Мануел се протегна и надникна.

— За успокоение — обясни Реналдо. — Не е толкова сложно.

— Ориентирах се — кимна Мануел.

— Това, което трябва да направим, е да открием много бързо къде са трите момичета, така че никое от тях да не успее да предупреди останалите. Разбираш какво ти казвам, нали?

— Има си хас.

— Те ще са или в дневната, където сигурно гледат телевизия — той посочи мястото в плана, — или всяка ще е в спалнята си. — Пръстите му бързо измъкнаха следващата страница, преди чертежите да успеят да се свият на руло. — Спалните са в задната част на къщата. Ето тук е стълбището. Схвана ли? Не трябва да се лутаме, трябва да действаме бързо.

— Разбрах. Но те са три, а ние сме само двама.

— Няма да е трудно, след като се изплашат. Ще видим малко повече зор може би с най-голямата, но ако не се справим, значи не сме за тая работа. Хватката е да ги открием бързо. Наистина бързо. Не искам никакви писъци. Щом като ги вържем, запушваме им устата и тогава започва интересното. Окей?

— Носиш оръжие, нали?

— Разбира се, че го нося. — Той измъкна тридесет и деветкалибровия си пистолет от джоба.

— Прибери го за всеки случай — озъби се Реналдо. Очите му обходиха пространството навън, за да се увери, че никой не се мярка наоколо. Мястото беше тихо. Всички бяха на работа. Огромната къща изглеждаше пуста.

— Ами маските и ръкавиците?

Мануел ги извади от другия си джоб.

— Добре — кимна Реналдо и погледна часовника си. — Това е. Да тръгваме!

Докато Мануел излизаше от колата, Реналдо се протегна към задната седалка за брезентовата чанта. После двамата отидоха до пресечката и завиха надясно. Не бързаха и не говореха. Балдахинът от листа бе обгърнал в сенки всяка къща, и въпреки това сякаш самият въздух над уличката блестеше в зелено на ярката слънчева светлина. Възрастна жена разхождаше куче, но се намираше достатъчно далече от тях. Една кола се приближи и отмина, без да спира. Шофьорът не им обърна внимание.

Като се изравниха с къщата на Бауман, двамата мъже спряха и огледаха двата края на улицата.

— Всичко изглежда наред — каза Реналдо. — Хайде!

Като поддържаха равномерна крачка, те пресякоха ливадата. Приличаха на работници, извикани по работа. Навлязоха между редицата дървета, отделящи двете съседни къщи, отминаха ги и погледнаха назад. Оттук можеха да видят вратата, през която възнамеряваха да влязат. Беше на около четиридесет крачки напряко през обляната от слънцето ливада.

— Така — прошепна Реналдо. — Време е за маските и ръкавиците.

Справиха се бързо. Реналдо отвори брезентовата чанта, за да се увери, че е взел всичко. Подаде на Мануел ролката тиксо и му кимна:

— Да го направим!

Прекосиха бързо ливадата и прекрачиха през вратата безшумно. Вътре се поколебаха за миг и се ослушаха. Откъм хола един телевизор изригваше тенекиен смях. Реналдо направи знак с ръка на Мануел да се придвижи напред. С тихи, но бързи стъпки минаха покрай кабинета и се спуснаха към централния коридор. До сводестата на врата на хола спряха и Реналдо надникна: очите му обходиха първо кухнята, след което, без да бързат се преместиха навътре. Когато забеляза момичетата, рязко се отдръпна назад. Вдигна два пръста, което трябваше да покаже, че момичетата са две. След това направи с ръка широк кръг, което означаваше, че трябва да минат през кухнята и да се приближат към дивана изотзад. Мануел кимна. Двамата мъже извадиха от джобовете си по едно руло тиксо.

Бяха готови.

Движеха се тихо, но бързо по предварително набелязания маршрут. Главите на момичетата стърчаха над облегалката на дивана. Звукът, който идваше от телевизора, бе доста силен и това улесняваше работата им. Можеха да се придвижат спокойно иззад нищо неподозиращите момичета.

След късо кимване двамата мъже застанаха от двете страни на дивана и се хвърлиха върху тях. Бяха безцеремонни и действаха решително, хванаха децата през шиите и заровиха лицата им в меките възглавници почти без да усетят съпротива. С помощта на зъбите си откъснаха парчета от залепващите ленти и овързаха ръцете им на гърба. След което почти едновременно ги претърколиха. Момичетата се опитваха да си поемат въздух, очите им бяха разширени от ужас. Реналдо сложи пръст пред устата си, за да им покаже, че трябва да мълчат, но нямаше нужда, тъй като изглеждаха парализирани от страх.