Робин Кук - Криза

Трейси го гледаше дръзко с немигащи очи.

— Правим се на смели, а? — попита той насмешливо. Погледът му се плъзна по гърдите й, които му се сториха сега доста по-предизвикателни в тази изправена поза. — Пък сме и секси. Колко змии имаш още в тази змийска дупка? Обзалагам се, че са много повече, отколкото си мислят родителите ти, нали? — Той кимна с глава разбиращо.

Трейси продължи да го гледа. Гърдите й се издигаха и спускаха от притока на адреналин.

— Нека сега ти кажа какво ще стане. Двамата с теб ще слезем долу в дневната при сестрите ти. Ще те завържем при тях и ще сте едно голямо щастливо семейство. После ще ти кажа няколко неща, които искам да съобщиш на баща си и майка си. След което ние си отиваме. Звучи ли ти като един добър план?

Той я блъсна по посока към коридора, като продължаваше да я държи над лакътя.

В дневната Мануел послушно пазеше Меган и Кристина. Меган хлипаше тихо от време на време, тялото й потръпваше. Кристина стоеше като онемяла с широко отворени от ужас очи.

— Добра работа — каза Мануел, когато Реналдо бутна на дивана голата Трейси.

— Сложи малките да седнат в двата края на дивана, обърнати с гръб една срещу друга — нареди Реналдо. След това с бързи движения завързаха трите момичета заедно.

— Слушайте ме добре, сладурани — каза Реналдо на момичетата, като не изпускаше от очи Трейси. — Искаме да предадете едно съобщение на родителите си. Но нека първо ви попитам нещо. Знаете ли какво е аутопсия? Кимнете с глави, ако знаете.

Трейси не помръдна. Дори не мигна.

Реналдо отново я удари през устните. Тънка струйка кръв се плъзна по брадичката й.

— Няма да питам повторно. Кимнете или поклатете глави!

Трейси кимна бързо.

— Чудесно! Това е съобщението за мама и тате. Никаква аутопсия! Схванахте ли? Никаква аутопсия! Кимнете, ако сте разбрали.

Трейси покорно кимна.

— Добре. Това е главното съобщение: никаква аутопсия. Бих го написал, но не мисля, че ще е умно предвид обстоятелствата. Кажете им, че ако игнорират това предупреждение, ние пак ще ви посетим и няма да е толкова приятно. Разбирате ли какво ви казвам? Ще бъде лошо, не като този път, тъй като сега е само предупреждение. Може да не е утре, може да не е следващата седмица, но няма да се размине. А сега искам да съм сигурен, че сте схванали. Кимнете с глави, ако сте разбрали какво ви говоря.

Трейси кимна. Някаква част от дързостта в очите й бе изчезнала.

— И последната част от съобщението. Кажете на родителите си да държат полицията далеч от тази работа. Това е нещо само между нас и родителите ви. Ако отидат в полицията, ще се наложи да ви посетя отново когато и да е, където и да се намирате. Не се съмнявайте. Ясен ли съм?

Трейси отново кимна. Виждаше се, че е също толкова ужасена, колкото и по-малките си сестри.

— Чудесно! — каза Реналдо. После смъкна ръкавиците си и забоде пръст в гърдите на Трейси. — Хубави гълъбчета! Кажи на родителите си да не ме принуждават да се връщам.

След като обходи с очи бързо стаята, Реналдо махна на Мануел. И пак така бързо, както бяха влезли, те излязоха, като взеха пътьом брезентовата чанта и свалиха в движение маските и ръкавиците си. Затвориха внимателно вратата след себе си и се върнаха по същия път до улицата. На път към колата се разминаха с няколко деца на велосипеди, но това не ги разтревожи. Те бяха просто двама работници, които се връщаха, след като бяха свършили работата си. Влязоха в колата и Реналдо погледна часовника си. Цялото упражнение беше траяло по-малко от двайсет минути, което не беше никак лошо за хиляда долара.

Бостън, Масачузетс

Сряда, 7 юни 2006 г.

3:50 след обед

Рандолф се измъкна иззад масата на защитата, подреди бележките си и се изправи на подиума. Дори когато бе ясно, че е напълно готов, той гледа Лиона достатъчно дълго, за да я принуди да отклони бързо очи.

— Госпожице Ратнър — прозвуча култивираният му глас. — Как бихте описали избора си на облекло в офиса?

Лиона се засмя неуверено.

— Като нормално, предполагам. Защо?

— Бихте ли нарекли обичайните си дрехи консервативни или непретенциозни?

— Никога не съм мислила за това.

— Намеквала ли ви е някога Марлене Ричард, която е всъщност офис мениджър, че облеклото ви е неподходящо?

За миг Лиона изглеждаше като лисица, хваната в кокошарник. Очите й се местеха от Тони към съдията, след това обратно към Рандолф.

— Беше казала нещо в този смисъл.

— Колко пъти?