Робин Кук - Криза

Отново се огледа за Франко, но не го забеляза никъде, което го накара да се ухили на параноята си. Заобиколи сградата. Улиците бяха тесни и с много извивки, към което беше привикнал в Ню Йорк. Скоро се намери на „Дърни стрийт“, която по мистериозен начин се превръщаше в „Мъртъл“. Сградите в по-голямата си част бяха скромни, тесни четириетажни тухлени къщи. За своя изненада внезапно се изравни с приятна детска площадка, пълна с хлапета и млади майки.

Тъй като нататък улицата ставаше все по-стръмна, Джак осъзна, че Бийкън Хил е не просто име, а истински хълм. Къщите започнаха да стават по-големи и по-елегантни, макар и да не изпъкваха. Отляво мина покрай един огрян от слънцето площад със здрава ограда от ковано желязо, избиваща се около редица стогодишни брястове и пътека, потънала в зелена трева. Няколко пресечки по-нататък — и той вече беше на „Чарлз стрийт“.

В сравнение със страничните улички, по които бе дошъл, „Чарлз стрийт“ приличаше на голям булевард. От двете страни се виждаха малки магазинчета. Скоро Джак намери този, който му трябваше. Далеч от съдебната зала и процеса срещу Крейг, заплахите на Франко изглеждаха малко вероятни. Но вече бе стигнал твърде далече, така че си купи лют спрей от любезния собственик с квадратна челюст, отказа предложената му торбичка и пъхна флакона в десния джоб на сакото си. Въоръжен с новата си придобивка, той измина останалия път по „Чарлз стрийт“ до кметството и отиде за колата си.

Докато се намираше в мъждиво осветения, влажен подземен гараж, той усети задоволство, че спрея е в него. Но щом седна зад волана и спря на изхода, за да плати, отново се изсмя на параноята си. Сега, като се замислеше, не би трябвало да рита онзи мъж на алеята пред къщата на Станхоуп, макар да не можеше да се отърве от мисълта, че ако не го беше направил, ситуацията бързо можеше да излезе от контрол, особено при липсата на всякакви спирачки от страна на Франко и склонността му към буйстване.

Когато се измъкна от мрачните дълбини на гаража и излезе на слънце, той реши да спре да мисли за Франко. Подкара по улицата, консултирайки се с картата, която му беше дала сестра му. Сети се за предстоящата игра на баскетбол и пулсът му се учести.

Това, което търсеше, бе Мемориал драйв и той бързо откри, че улицата се вие покрай басейна на Чарлз ривър. За съжаление, това бе в Кеймбридж, от отсрещната страна на реката. Съдейки от шофьорския си опит в Бостън, той си помисли, че сигурно няма да е съвсем лесно, тъй като имаше няколко моста. Подозренията му се оправдаха от объркващата комбинация от липса на леви завои, еднопосочни улици, зацапани пътни знаци и изключително агресивни бостънски шофьори.

Въпреки спънките, Джак все пак успя да се добере до Мемориал драйв, след което бързо намери откритото баскетболно игрище, което приятелят на Уорън, Дейвид Томас, му бе описал. Паркира на малка странична уличка и излезе. Сложи настрани инструментите за аутопсия, които бе взел от Наташа, извади баскетболния екип и се огледа за място, където да може да се преоблече. Като не видя нищо подходящо, той влезе отново в купето и като акробат се измъкна от дрехите си, след което нахлузи шортите, без да обръща внимание на многобройните колоездачи и бегачи по брега на реката.

Скоро вече тичаше към баскетболното игрище. Там се бяха събрали петнайсетина души. Изглеждаха малко над двайсетте. Играта всеки момент трябваше да започне.

Добре запознат със сложния спортен етикет от многогодишния си опит в подобно обкръжение в Ню Йорк, Джак се държеше равнодушно. Едва по-късно, когато започна да стреля, точността му привлече вниманието на играчите, макар никой да не казваше нищо. След петнайсет минути, чувствайки се по-свободно, той небрежно попита за Дейвид Томас. Човекът, когото попита, не му отговори, само посочи с ръка.

Джак се насочи към мъжа. Беше един от онези, които крещяха най-много. Както и бе предполагал, той се оказа афроамериканец, вероятно прехвърлил трийсет и петте, малко по-висок от Джак, но и по-тежък. Беше с гъста брада. Всъщност, имаше повече косми по лицето, отколкото на главата. Но най-отличителното в него бяха искриците в очите му; сякаш ще се разсмее всеки момент. Очевидно бе от хората, които се радват на живота.

Когато Джак го приближи и му се представи, Дейвид го прегърна, след което разтърси ръката му.

— Всеки приятел на Уорън Уилсън е и мой приятел — произнесе той ентусиазирано. — Освен това Уорън ми каза, че си играч. Какво ще кажеш да си партнираме, а?