Робин Кук - Криза

— Мисля, че да — отговори Тони. — Продължавайте!

— В началото бях объркана, защото знаех, че е женен, с деца и така нататък. Но една вечер, когато останах до късно, той влезе в стаята, където работех и започна да говори. Едното доведе до другото и така започнахме да се срещаме. Искам да кажа, че всичко беше наред, след като разбрах, че той се е изнесъл от къщата си и е купил апартамент в Бостън.

— Беше ли връзката ви платонична?

— По дяволите, не! Той беше същински тигър. Беше силна физическа връзка. Правили сме го дори на масата за прегледи след обед в кабинета. Казваше, че жена му не обичала секса, освен това била напълняла след раждането на децата, след което така и не свалила натрупаните килограми. Беше настървен за секс и се нуждаеше от много внимание, така че излязох от обичайното си поведение. И ето докъде се докарах.

— Ваша чест, това е извън… — започна Рандолф и се изправи на крака.

— Седнете, господин Бингъм — сряза го съдия Дейвидсън. След което погледна Тони над рамките на очилата си. — Господин Фасано, крайно време е да формулирате основание и гледайте да е достатъчно убедително.

— Разбира се, Ваша чест. — Тони отиде бързо до масата на ищеца, взе чашата си и отпи бързо от водата. След това се върна на подиума и започна да разглежда пръснатите листове.

Откъм ложата с наблюдателите се надигна очаквателен шепот, а журито изглеждаше по-съсредоточено от обикновено. Пикантните подробности винаги възбуждаха любопитството.

Джак крадешком погледна Алексис. Тя не се беше помръднала. Мрачното й изражение не се беше променило. Сърцето му се изпълни с милост и братско състрадание. Беше се надявал, че професионалният й тренинг ще й помогне да си създаде някаква защита срещу тази унизителна ситуация.

— Госпожице Ратнър — подзе Тони. — Вечерта на осми септември 2005-а година сте били в бостънския апартамент на д-р Бауман, където по това време сте живеели.

— Точно така. Преместих се от бунището, където живеех в Съмървил, тъй като хазяинът беше задник.

Съдия Дейвидсън се наведе към Лиона.

— Свидетелката да се ограничи и да отговаря на зададените й въпроси, както и да се въздържа от спонтанни монолози.

— Да, Ваша чест — смирено произнесе Лиона, докато пърхаше с ресници.

— Можете ли да разкажете на журито със свои думи какво правихте онази вечер с д-р Бауман?

— Какво бяхме планирали да правим и какво правихме са две различни неща. Планирахме да отидем в Симфоничната зала на някакъв концерт. Крейг, искам да кажа д-р Бауман, нямаше търпение да навакса пропуснатото време и ми беше купил онази ужасна розова рокля, която се спускаше дотук. — Тя очерта дълбока извивка през гърдите си. — И двамата бяхме възбудени. По-забавната част беше влизането в Симфоничната зала, с цялата суетня и вълнение. Искам да кажа, че и музиката е хубава, но за нас двамата влизането беше най-вълнуващата част. Д-р Бауман имаше билети за целия сезон, местата бяха долу, най-отпред. Човек има чувството, че е на сцената, докато преминава между редовете, заради което той искаше да съм облечена наистина секси.

— От думите ви излиза, че д-р Бауман е обичал да ви показва.

— Нещо такова — съгласи се Лиона. — Нямах нищо против. Смятах, че е забавно.

— Но за да стане така, е трябвало да отидете в залата навреме или дори малко по-рано.

— Именно! Ако отидеш късно, понякога се налага да чакаш антракта, за да седнеш на мястото си, а това не е същото.

— Какво се случи на осми септември 2005-а година?

— Приготвяхме се и бързахме да излезем, когато клетъчният телефон на Крейг иззвъня.

— Предполагам, че е бил Джордан Станхоуп — каза Тони.

— Да, което означаваше, че вечерта отива по дяволите, тъй като д-р Бауман реши, че трябва да направи домашно посещение.

— Вие в апартамента ли останахте, когато той излезе за домашното посещение?

— Не. Д-р Бауман ми каза да отида с него. Каза, че ако тревогата се окаже фалшива, можем да отидем направо в Симфоничната зала. Каза също, че къщата на Станхоуп не е далеч от Симфоничната зала.

— Което означава, че е по-близо, отколкото „Нютън Мемориал Хоспитал“?

— Възражение — каза Рандолф. — Липса на основание. Свидетелката не каза нищо за „Нютън Мемориал Хоспитал“.

— Приема се — произнесе уморено съдията. — Журито да го игнорира. Продължете.

— Госпожице Ратнър — облиза Тони устни по обичая си. — По пътя към дома на семейство Станхоуп д-р Бауман каза ли нещо за предполагаемото състояние на Пейшънс Станхоуп? Предполагаше ли, че повикването може да се окаже резултат от фалшива тревога?