Робин Кук - Криза

— Като се върнете в Ню Йорк поздравете Харолд — каза Калвин, преди да се върне отново към работата си.

— Ще го направя — усмихна се Джак, макар мъжът вече да се беше навел над масата.

— Изглежда готин — каза Джак, когато с Латаша излязоха в преддверието.

— Наистина е такъв — съгласи се тя.

Петнайсет минути по-късно Джак остави кутията с необходимите за аутопсията инструменти в багажника на колата си и извади спортния си екип. Сложи номера на клетъчния телефон на Латаша в портмонето си, настани се зад волана и натисна педала за газта.

Скоро се озова на паркинга под Бостънското кметство и закрачи към сградата на съда.

Влизайки в залата, той се опита да затвори вратата след себе си колкото е възможно по-тихо. В този момент един от свидетелите се заклеваше и Джак чу името му: д-р Херман Браун.

Изправен до вратата, той сканира залата. Видя в гръб Крейг, Станхоуп и адвокатите им. Журито явно скучаеше както и предишния ден, докато вниманието на съдията бе погълнато от разбърканите по бюрото му листове. Той ги подреди педантично, без да бърза, сякаш бе сам в помещението.

Погледът на Джак се премести върху наблюдателите и веднага се закова върху Франко. Дори от разстояние се виждаше тъмното петно около окото му.

Противно на здравия разум, Джак се усмихна и махна с ръка. Знаеше, че е глупаво да се подиграва на този мъж, но не можа да се въздържи. Беше проява на готовността му да поема отново рискове, потискана в течение на годините, като незрял опит да се справи с вината от загубата на семейството си. Стори му се, че мъжът е напрегнат, но не можеше да е сигурен. Франко продължи да го гледа навъсено още известно време, но после отмести поглед, когато шефът му дръпна стола си и се насочи към подиума.

Като се смъмри, че съзнателно провокира мъжа, Джак си напомни да мине през магазина и да си купи някакъв лютив спрей. Ако се стигнеше до втора конфронтация, нямаше намерение да се бие пак. Разликата в габаритите им не беше в негова полза.

Най-сетне откри Алексис. Сестра му седеше на първия ред, близо до ложата на съдебните заседатели. Близо до нея се виждаше празна седалка. В този момент и тя го забеляза и му махна да отиде при нея. Той се промъкна между редиците.

— Някакъв успех? — прошепна Алексис.

— Известен напредък има, но не зависи от мен. Тук какво става?

— Боя се, че ситуацията не се е променила. Започна бавно, съдията трябваше да се оправя с някакви мистериозни юридически глупости. Първият свидетел беше д-р Ноел Евърет.

— Не би могло да се очаква, че е минало добре.

— Не беше. Създаде впечатление за себе си като за изключително подготвен, сериозен и чувствителен професионалист. Не ми е приятно да го кажа, но Тони се справи чудесно. Начинът, по който я разпитваше и начинът, по който тя отговаряше, привлякоха вниманието на съдебните заседатели. Хората кимаха почти през цялото време одобрително, което не е добър знак. Показанията й бяха същите, както на д-р Тардоф, но според мен много по-ефектни. Тя се представи като лекаря, който всеки би желал да има.

— Рандолф как се справи на кръстосания разпит?

— Не толкова добре, както с д-р Тардоф, но като се имат предвид словоизлиянията на д-р Евърет, не можеше и да се очаква друго. Имах чувството, че направо му се иска да стане и да я свали от подиума.

— Това може да е била най-добрата стратегия — каза Джак. — Повдигна ли се въпросът за обслужващата медицина?

— О, да. Рандолф се опита да възрази, но съдия Дейвидсън позволи да мине.

— А стана ли дума за цианозата?

— Не. Защо питаш?

— Продължава да ме тормози. Това ще е едно от първите неща, за които ще внимавам, докато правя аутопсията.

Едно шесто чувство го накара да се обърне и да погледне през залата към Франко. Мъжът отново изобрази на лицето си нещо средно между гримаса и жестока усмивка. Личеше си обаче, че лявата му буза е толкова зачервена, колкото и бузата на Джак. Е, поне бяха квит.

Той се намести по-удобно на дъбовата пейка и насочи вниманието си към ставащото в момента. Тони беше на подиума, а д-р Херман Браун седеше в свидетелската ложа. Насреща съдебната машинописка тракаше по малка машина, записвайки дословно всяка дума за протокола. Тони караше свидетеля да удостовери внушителните си академични и клинични дипломи и титли, и това се точеше вече петнайсет минути. В качеството си на шеф на кардиологията в „Бостън Мемориал Хоспитал“, той беше и декан на Факултета по кардиология в Харвард Медикъл Скул.