Робин Кук - Криза

В този момент шум от приближаващи стъпки го накара да се почувства виновен, че рови в чужда чанта. Той я взе и я върна върху рафта, след това бързо се отпусна на люлеещия се стол и стовари папката с документите в скута си.

Крейг се дотътри в кабинета няколко минути по-късно. Беше по хавлия, с чехли на бос крак. Прекоси стаята и се отпусна в стола отсреща.

— Надявам се, че не ти преча — каза той.

— Не се притеснявай — отвърна Джак. Нямаше как да не забележи монотонността в гласа му, която липсваше, когато се беше изкачил преди известно време да си ляга. Освен това ръцете му висяха отстрани на тялото като парализирани. Бе съвършено ясно, че не се е скъпил, когато си е вземал приспивателното.

— Просто исках да ти благодаря за това, че дойде в Бостън. Знам, че не се проявих като особено гостоприемен миналата нощ, както и тази сутрин.

— Няма проблеми. Имам добро предчувствие, че ще се измъкнеш от цялата тази каша.

— Исках също да ти кажа, че след като размислих, подкрепям с две ръце идеята за аутопсия.

— Значи имаме пълно единодушие. Сега, след като всички сме убедени в това, остава само да се справя успешно.

— Оценявам усилията ти. — Крейг се изправи и се олюля, преди да успее да възвърне равновесието си.

— Надникнах в лекарската ти чанта — призна Джак, за да успокои гузната си съвест. Надявам се, че не възразяваш.

— Разбира се, че не. Трябваше ли ти нещо? Преди, когато правех много домашни посещения, бях натрупал цяла малка аптека.

— Не! Беше ми интересен биомаркерът за сърдечна криза. Никога не съм виждал преди.

— Трудно е човек да е в крак с технологиите. Лека нощ.

— Лека нощ — кимна Джак. От мястото, на което седеше, виждаше целия коридор и стъпалата в дъното, които Крейг изкачваше с усилие. Движеше се като зомбиран. За пръв път Джак изпита безпокойство за него.

Нютън, Масачузетс

Сряда, 7 юни 2006 г.

6:15 сутринта

На другата сутрин цареше същият хаос, както и предишния ден, не се размина и без поредния спор между Меган и Кристина по повод на облеклото. Масите бяха разместени, момичетата се обвиняваха една друга, в резултат на което Кристина се втурна нагоре по стълбите цялата обляна в сълзи.

Алексис единствена се държеше нормално. Сякаш тя бе спойката, която държеше семейството цяло. Крейг изглеждаше сънлив и говореше малко, явно още се намираше под въздействието на приспивателното и алкохола.

Когато най-сетне децата излязоха за училище, Алексис се обърна към Джак.

— Как смяташ да се придвижваш днес? С нас ли ще дойдеш или сам ще шофираш?

— Ще пътувам сам. Смятам първо да отида до погребалния дом. Трябва да занеса подписаните документи там, за да се задвижи ексхумацията. — Онова, което премълча беше, че се надява да му остане малко време да поиграе баскетбол късно следобед.

— Значи ще се видим в съда?

— Така възнамерявам — кимна той, макар да таеше надеждата, че Харолд Лангли може да сътвори чудеса и да извади Пейшънс Станхоуп от вечния й дом същата тази сутрин. Ако това станеше, Джак можеше да направи аутопсията, да получи основните резултати следобеда, да ги съобщи на Крейг и Алексис и да се качи на самолета за Ню Йорк. Това щеше да му даде възможност в четвъртък да уреди нещата в офиса, преди да се отправи на меден месец, както и да мине да вземе билетите и хотелските ваучери.

Той излезе от къщата преди Крейг и Алексис. Метна се в колата и пое към магистралата. Предполагаше, че след като един път е бил в погребалния дом, сега по-лесно ще го намери. За съжаление се лъжеше. Отне му четиридесет минути, за да измине приблизително петнайсет километра по права линия.

Като сипеше ругатни наляво и надясно, той най-сетне се добра до паркинга на погребалния дом. Тук беше много по-претъпкано от предишния ден, което го накара да спре съвсем отзад. Когато заобиколи и се насочи към фасадата на сградата, видя, че около входа се тълпят много хора. Предположи, че вероятно предстои заупокойна служба. Подозрението му се потвърди, когато влезе във фоайето. В залата за поклонение отдясно хората се суетяха, подреждаха цветя и разгъваха допълнителни столове. Върху катафалката стоеше отворен ковчег с удобно почиващия в него покойник. Същата благочестива музика, както и предишния ден, заливаше мястото.

— Кого търсите, моля? — попита го един мъж с тих, услужлив глас. В доста отношения той изглеждаше като една по-едра версия на Харолд Лангли.

— Търся погребалния директор.