Робин Кук - Криза

Джак кимна. Беше изгълтал един сандвич на летище „ЛаГуардия“, но в стомаха му вече нямаше и следа от него. Не очакваше да огладнее толкова бързо, но при все това гладът беше факт.

— Какво ще кажеш за малко спагети? Сосът е топъл и имам малко салата.

— Става.

Гостната в мазето не беше нищо особено. Два високи прозореца събираха като в кладенец светлината, която падаше отгоре. Въздухът излъчваше влага и студенина. От друга страна обаче, стаята бе мебелирана с вкус в различни отсенки на зеленото. Имаше голямо легло, бюро, люлеещ се стол с лампа за четене, както и телевизор. Имаше и баня.

Докато Джак разполагаше дрехите си в гардероба, Кристина се хвърли в люлеещото се кресло и с разперени крака оглеждаше вуйчо си критично.

— Изглеждаш по-слаб от баща ми.

— Това добре ли е? — запита Джак, докато вадеше маратонките си от куфара и пренасяше принадлежностите си за бръснене в банята. Допадна му широката душ кабина, която намери вместо очакваната вана.

— На колко години са катастрофирали дъщерите ти?

Макар че би могло да се очаква, че Кристина ще се върне към чувствителната тема след неадекватния му отговор, все пак такъв прям личен въпрос веднага го върна към спомена за последната раздяла с жена му и децата им преди години в Чикаго. Бяха изминали петнайсет години от деня, когато заведе семейството си на летището, очаквайки полета към Шампейн, докато група циклони си проправяха път през огромните равнини на Средния Запад. Изминалите години не намалиха с нищо болката от тази последна раздяла. Сякаш е било вчера — той виждаше как Мерилин, Тамара и Лидия се отправят към изхода за самолета и само Мерилин се обръща да махне. Тамара и Лидия с детския си ентусиазъм вече бяха изчезнали. Както по-късно същата вечер Джак бе научил, само петнайсет минути след излитането малкият самолет се бе забил с пълна скорост в черната земя на прерията, ударен от мълния и подхванат от силна въздушна струя. Всички на борда бяха загинали само за едно мигване на окото.

— Добре ли си, вуйчо Джак? — попита Кристина. За известно време Джак бе останал неподвижен, сякаш замръзнал.

— Добре съм — отвърна той с видимо облекчение. Съзнанието му бе възкресило онзи момент от живота му, за който той всячески избягваше да мисли, а ето че епизодът бе завършил, без да предизвика онова вътрешно чувство за напрегнатост. Не усети стомахът му да се свива, сърцето му си беше на място. Беше тъжна история, но се чувстваше достатъчно дистанциран, сякаш се отнасяше до някого другиго. Може би Алексис беше права, когато му каза по телефона, че е скърбил достатъчно и че е време да продължи.

— На колко години бяха?

— На колкото сте вие с Меган.

— Това е ужасно.

— Така е — съгласи се той.

Когато се върна в дневната, Алексис го сложи да седне край семейната маса, докато свари спагетите. Момичетата бяха на втория етаж и се приготвяха да си лягат. На другия ден ги чакаше училище. Очите на Джак обходиха стаята. Беше скъпо обзаведена, но уютна и пасваше на външния изглед на къщата. Стените бяха светложълти. Мек, удобен диван, тапициран със светлозелена дамаска на цветя, покрит с възглавници, гледаше към камината, заобиколен от най-широкоекранния плосък телевизор, който Джак някога бе виждал. Завесите бяха същите като дамаската и рамкираха еркерния прозорец, обърнат към терасата. Навън се виждаше плувен басейн, отвъд който се простираше морава, която изглеждаше като остъклена в мрака.

— Красива къща — произнесе Джак. В неговото съзнание тя беше много повече от красива. Сравнена с мястото, където той бе живял през последните десет години, това си беше олицетворението на лукса.

— Крейг се грижеше чудесно за нас, както ти казах по телефона — каза Алексис, докато отцеждаше спагетите.

— Къде е той сега? — попита Джак. До този момент никой не бе споменавал името му. Джак предположи, че е някъде навън, може би са го извикали за спешно посещение или се съветваше с адвоката си.

— Спи горе, в стаята за гости — отвърна Алексис. — Както ти намекнах, не спим заедно.

— Помислих, че са го извикали на посещение по спешност.

— Не, няма такива ангажименти тази седмица. Наел е човек, който да го замества, докато тече делото. Така препоръча адвокатът му. Според мен е правилно. И без това в момента е прекалено претрупан.

— Изненадан съм, че е могъл да заспи. Ако бях аз, щях да съм на крака и да обикалям къщата.

— Е, с малка помощ — призна тя и сложи спагетите и салатата на масата пред Джак. — Днешният ден беше тежък с откриването на процеса и беше обяснимо да е депресиран. Боя се, че си е предписал приспивателни таблетки, за да се справи с безсънието. Както и малко алкохол: скоч, за да сме точни, но не в количества, които да притесняват. Поне не и до момента.