Робин Кук - Криза

Потресен, но не и обезсърчен от трафика, Джак най-сетне паркира колата пред къщата на семейство Бауман в девет без петнайсет. Все още не бе мръкнало съвсем, лампите вътре вече светеха, придавайки на къщата фалшиво-уютния изглед на щастлив семеен дом. Сградата бе впечатляваща, подобна на околните къщи в Нютън и се издигаше със своите два и половина тухлени етажа и дървени капандури. Обширната затревена площ, множество храсти, дървета и цветни лехи допълваха приликата със съседните домове. До спрелия Хюндай на Джак бе паркиран един Лексъс, а освен това Джак знаеше, че в гаража стои и старото им комби.

Никой не го приветства с отворени обятия. Той изключи двигателя и за момент се запита дали просто да не обърне и да си тръгне. Но знаеше добре, че не може да го направи, така че се пресегна към задната седалка за чантата си и излезе. Отвън цареше привичният приспивен шум на щурците. Като се изключи това, кварталът изглеждаше напълно безжизнен.

Джак погледна през стъклото на входната врата. Вътре се очертаваше малко фоайе с поставка за чадъри. Зад него започваше антрето, виждаше се дори част от стълбището към втория етаж. При все това нито се виждаше, нито се чуваше някой. Джак натисна звънеца, който отекна глухо в къщата. Почти незабавно надолу по стъпалата се спусна неясна фигура, облечена в тениска, шорти и боси крака. Фигурата се оказа на светлокосо момиче с млечнобяла кожа и деликатно оформени крайници. Тя отвори вратата.

— Ти трябва да си вуйчо Джак?

— Така е. А ти си…? — Джак усети как пулсът му ускорява, все едно виждаше покойната си дъщеря Тамара.

— Кристина — заяви тя. След това, без да сваля изумрудения си поглед от него, се провикна през рамо: — Мамо, пристигна вуйчо Джак.

Алексис се появи в антрето. Фигурата й беше майчинска и излъчваше закрила. Беше си сложила престилка и бършеше ръцете си в карирана кърпа.

— Защо не го поканиш да влезе?

Макар и по-възрастна, Алексис изглеждаше точно така, както си я спомняше Джак в детските им години в Саут Бенд, Индиана. Никой не можеше да се усъмни, че са брат и сестра — имаха същата пясъчна коса, еднакви лешникови очи, еднакви очертания на лицето и същия загар, постоянно подвеждаш околните, че са били на слънце.

С топла усмивка Алексис се насочи към Джак и го прегърна.

— Благодаря ти, че идваш — прошепна тя в ухото му. Още в прегръдката на сестра си, той забеляза как другите две момичета слизат по стълбите. Лесно успя да ги различи, тъй като петнайсетгодишната Трейси беше с цели трийсетина сантиметра по-висока от единайсетгодишната Меган. Те неуверено пристъпваха надолу, сякаш колебаейки се на всяка стъпка. Докато приближаваха, на Джак му се стори, че по характер се различават не по-малко, отколкото по ръст. Небесносините очи на Трейси горяха с несдържана буйност, докато Меган бе привела лешниковите си очи, сякаш избягвайки погледа му. Джак преглътна. Погледът на Меган подсказваше, че е стеснителна и затворена, подобна на Лидия.

— Елате да кажете добре дошъл на вуйчо — подкани ги добродушно Алексис. Когато момичетата приближиха, Джак се изненада от височината на Трейси. Беше почти същия ръст като него, поне десетина сантиметра по-висока от майка си. Другото, което веднага се набиваше в очи, бяха нейните пиърсинги — един на ноздрата, украсен с малък диамант, и още един — сребърен пръстен на голия й пъп. Облеклото й се състоеше от неестествено опънато памучно горнище, очертаващо съвсем не момичешки бюст и завършваше с впити къси панталони. Видът и поведението й придаваха вид на натруфена чувственост, също тъй нагла, колкото втренчения й поглед.

— Това е вуйчо ви, деца — представи го Алексис.

— Как тъй никога досега не си идвал? — запита го Трейси. И двете й ръце бяха пъхнати в джобовете.

— Вярно ли е, че дъщерите ти са умрели в самолетна катастрофа? — добави Кристина почти незабавно.

— Момичета! — скара им се Алексис, като се намръщи и започна да се извинява на Джак. — Извинявай, знаеш какви са децата. Човек никога не може да е сигурен какво ще измислят.

— Нищо, нищо. За съжаление и двата въпроса са напълно смислени. — След което, вглеждайки се в очите на Трейси, той каза: — Следващите няколко дни бихме могли да поговорим и ще ви обясня защо не сме се виждали по-рано. — След което, поглеждайки към Кристина, добави: — Колкото до твоя въпрос, действително загубих две прекрасни дъщери по време на катастрофа.

— Кристина — намеси се отново Алексис. — Понеже единствено ти си приключила с домашните за днес, защо не заведеш вуйчо си Джак до стаята за гости в мазето? Трейси и Меган, веднага се връщайте горе да довършите вашите! Освен това, Джак, предполагам, че не си ял?