Робин Кук - Криза

Като се спря пред вратата на Лори, Джак възмутено изсумтя при мисълта как Алексис открито му каза, че той ги отбягва. Ей богу, на тази жена не й липсваше смелост! След кратък размисъл обаче, той сам се засмя на реакцията си. Тя имаше право, и Лори би се съгласила с това изцяло. Собственото му поведение най-убедително доказваше, че има нарцистични черти в характера, както впрочем и сам бе признал пред Алексис.

Джак надникна в офиса на Лори, но столът й бе празен. Мургавата й колежка Рива Мехта бе заела бюрото й и говореше по телефона. Тя вдигна смарагдовите си очи към Джак.

Със знаци Джак въпросително посочи към стола на Лори, но Рива направи с ръка знак надолу и без да прекъсва разговора, каза „виж долу в ямата“.

Значи Лори бе слязла в залата за аутопсии, несъмнено заета с някакъв извънреден случай, така че бе по-добре той първо да отиде при Калвин — сега дори ако Лори откриеше, че е отишъл първо при него, щеше да има оправдание.

Както обикновено, намери Калвин в кабинета му, досами офиса на началник-отделението. За разлика от началническия офис обаче кабинетът му бе направо микроскопичен и задръстен с метални шкафове, едно бюро и двойка стари столове с прав гръб. Почти не оставаше място за самия Калвин, който със сто и двадесет килограмовата си фигура едвам успяваше да се промъкне покрай целия този безпорядък и да се намести в стола си. Той трябваше да надзирава ежедневната работа в Патологическия център, което не беше лесно, имайки предвид че там работеха повече от дванадесет патолози с над двадесет хиляди случая годишно и почти десет хиляди аутопсии. Всеки ден се случваха средно по две убийства и две предозирания на наркотици. Патологията бе твърде забързано работно място, а на Калвин се налагаше да се занимава с всички неприятни детайли.

— Какво има пък сега? — възмути се Калвин басово. В началото масивната му фигура и бурният темперамент смущаваха Джак, но с годините двамата бяха изградили един към друг някакво особено взаимно уважение, така че Джак вече знаеше, че шефът му „лае, но не хапе“. Той предпочете да не се задълбочава и просто обясни, че има семейни неприятности, които налагат спешно да замине за Бостън.

Калвин изгледа Джак през металните си очила с двоен диоптър.

— Не знаех, че имаш роднини в Бостън. Мислех, че си някъде от Средния запад.

— Имам сестра — поясни Джак.

— Ще се върнеш ли навреме за следващата си отпуска? — попита Калвин, все така намусен, но Джак го познаваше достатъчно добре, за да оцени хумора.

— Ще се стремя с всички сили.

— Значи за колко дни става въпрос?

— Предполагам, че само един, но трябва да уточня.

— Добре, значи дръж ме в течение — заключи Калвин. — Лори знае ли за това ненадейно заминаване?

С годините Джак бе открил, че Калвин е развил едно почти бащинско чувство към Лори.

— Още не, но сега отивам да й кажа. И без това няма на кой друг.

— Хубаво! Хайде тогаз къш оттук, че работа ме чака.

След благодарностите на Джак, които бяха приети твърде неохотно, той се спусна по стълбите от административния етаж надолу към отделението за аутопсии. Пътьом поздрави началник-охраната в неговия офис и санитаря на моргата. Повей сравнително свеж въздух — свеж за Ню Йорк Сити — се вмъкна през товарната рампа, излизаща на Тридесета улица. С десен завой, той закрачи по голия циментов под покрай огромния охладител и индивидуалните отделения за замразяване. Като стигна до залата за аутопсии, погледна през замрежения прозорец. Две фигури с пълно защитно облекло разчистваха операционната. На най-близката маса стоеше труп на пациент с шев от аутопсия; очевидно, случаят тъкмо бе приключил.

Джак поотвори вратата и попита виждал ли е някой д-р Монтгомъри. Отговориха му, че си е тръгнала преди пет минути. Като сдържаше ругатните си, Джак хукна обратно към асансьора за петия етаж. Докато се качваше, питаше се дали няма някакъв начин да представи ситуацията пред Лори в по-приемлива светлина. Нещо му подсказваше, че тя няма да остане очарована от такъв развой на събитията след всички натяквания на майка й за петъчния ден.

Попадна на нея едва в офиса, където я завари да подрежда бюрото си. Явно бе, че тъкмо пристига. Рива бе все още на телефона и не им обърна внимание.

— Каква приятна изненада! — зарадва се Лори.

— Дано — рече Джак. Той се облегна на ръба на бюрото й и я погледна. Друг свободен стол нямаше — патолозите не просто деляха офиси в старата овехтяла сграда, но и вече изградените бяха съвсем малки. Двата стола с бюрата изпълваха цялата стая.