Робин Кук - Криза

— С удоволствие бих й обяснила ситуацията.

— Няма нужда, ето какво ще направя: ще хвана самолета още този следобед или вечерта след работа. Ясно е, че трябва първо да поговоря с Лори и с шефа, след което да поразчистя офиса, но веднага щом стигна в хотела, ще се обадя у вас. Ще искам да ми предоставите цялото дело, всички свидетелски показания, речи, копия или описания на веществени доказателства.

— В никакъв случай няма да допусна да останеш на хотел — рече решително Алексис. — Това е пълен абсурд. Ще останеш вкъщи — има достатъчно място. Трябва да говоря лично с теб и освен това така би било най-добре за момичетата. Моля те, Джак.

Настъпи пауза.

— Чуваш ли ме? — попита Алексис.

— Да, чувам те.

— Виж, след като така или иначе ми правиш услуга, искам поне да останеш у нас. За всички ще бъде от полза, макар че може би мисля твърде егоистично и само за себе си.

— Добре де — неохотно се съгласи Джак.

— Все още не сме стигнали до свидетелски показания. В момента защитата още изнася началната пледоария и делото е съвсем в началото си.

— Колкото повече материали ми предоставите, толкова по-голяма е вероятността да бъда полезен с нещо.

— Ще видя дали не мога да ти осигуря встъплението на ищеца.

— Добре, става. Значи ще се видим по-късно.

— Благодаря, Джак. Друго си е като знам, че ще дойдеш.

Алексис затвори телефона и го пъхна обратно в чантата. В крайна сметка дори Джак да не окажеше никаква помощ, тя все пак се радваше, че ще дойде. Той можеше да я подкрепи емоционално като член на семейството и това бе достатъчно. Тя се запъти обратно към съдебната зала и взе асансьора към третия етаж. Докато влизаше в залата и с голямо усилие накара тежката врата да се затвори без шум, тя забеляза, че Рандолф окончателно се е заплел в дебрите на медицинската икономика. Като зае най-близкото свободно място до журито, от погледите на съдебните заседатели й стана ясно, че те вече почти не обръщаха внимание на речта. Алексис се почувства още по-радостна, че Джак идва. Това поне й даваше усещането, че прави нещо.

Ню Йорк, Ню Йорк

Понеделник, 5 юни 2006 г.

3:45 след обед

Няколко минути след разговора със сестра си, Джак замислено барабанеше с пръсти по металното си бюро. Вярно е, че не бе напълно откровен с нея. Преценката й за причините, поради които не бе я виждал толкова дълго, бе съвсем точна, макар и той да не бе показал това с нищо. Нещо повече, сега сякаш щеше да бъде по-болезнено от всякога, защото Меган и Кристина, двете по-големи дъщери на Алексис, бяха тъкмо на годините на покойните му дъщери. При все това той не искаше да откаже, припомняйки си близостта със сестра си. Пет години по-възрастен, той винаги се бе проявявал не само като по-голям брат, но и като закрилник. Това обстоятелство, съчетано с вината, че е избягвал сестра си в продължение на цели десет години, откак живее в Ню Йорк, правеше невъзможно да не отвърне на молбата й в такъв труден момент. Но нямаше да му бъде лесно.

Той се изправи, за миг обмисляйки с кого трябва да разговаря най-напред. Сякаш клонеше първо към Лори, макар и тази перспектива да не го блазнеше особено, защото бе наясно с решимостта й за сватбата; майка й я побъркваше с притесненията си, а тя на свой ред побъркваше Джак. Следователно, помисли си той, по-смислено бе да поговори с шефа си Калвин Уошингтън, който да му разреши отпуска. Впрочем възможно бе и той да откаже, защото и без това с Лори щяха да отсъстват през следващите две седмици, считано от петък; ако му откажат отпуска за пътуването до Бостън, това напълно разчистваше сметките с вината му към Алексис и нежеланието да се види с дъщерите й, както и нуждата изобщо да повдига въпроса пред Лори. При все това вероятността за отказ бе твърде малка — Калвин никога не отказваше отпуск по семейни причини.

Но още преди да изключи компютъра, разумът надделя. Съзнаваше, че независимо от всичко, все пак трябва да опита да обсъди ситуацията с Лори, защото ако по някакъв начин тя узнаеше за този разговор, щеше да последва истински ад. Той стана и се запъти към кабинета й.

Разбира се, имаше и друга причина Джак да отбягва пътуването до Бостън, при това твърде основателна — Крейг Бауман в никакъв случай не можеше да мине за уважаван от него човек. Досега Джак го понасяше заради сестра си, но при все това, не му беше лесно. Още при запознанството с него, разбра с какъв тип човек си има работа. Навремето в медицинския факултет Джак познаваше няколко подобни особи, всичките до един в челната листа на випуска. Това бяха хора, които дори и при най-дребната медицинска дискусия бяха готови да заринат събеседника си с лавина наизустени цитати от книгите, уж потвърждаващи правотата им, но уви, проблемът не спираше тук. За разлика от тях, Крейг бе освен всичко инат, надарен с особено дразнеща арогантност, помпозност и мания за величие. Но дори и това би било поносимо, ако за момент Джак успееше да насочи разговора извън медицината, ала с Крейг това бе решително невъзможно. Той винаги говореше само за едно: медицината, науката, пациентите. Нямаше интерес към политика, култура и спорт. Не му оставаше време за тях.