Робин Кук - Криза

— Ще се обадиш ли довечера, като стигнеш?

— Задължително.

Лори стана и го прегърна.

Джак не обичаше да губи време. След като разчисти някои разпилени книжа по бюрото си, слезе в приземния етаж и взе колелото си от склада. Нахлупил каска, ръкавици и стегнал крачолите си със щипка, за да не закачат веригата, той се втурна по Трийсета улица и после на север по Първо авеню.

Както обикновено, щом се качи на колелото, проблемите започнаха да избледняват. Усилието и съпътстващата възбуда по време на прехода през Сентрал Парк сякаш го пренасяха в друг свят. Като незнайно бижу, поставено в самото сърце на Манхатън, паркът отмиваше впечатленията от бетонния град. Докато стигне Сто и шеста улица, напрежението от разговора с Лори изчезна. Цветята в парка просто го заглушиха.

Спря се тъкмо до игрището пред къщи. Уорън и Флаш забиваха кош след кош в очакване на вечерния бърз, груб и безцеремонен квартален мач, докато Джак си проправяше път с колелото напряко през площадката.

— Ехо, мой човек! — извика го Уорън. — Нещо много си подранил! Да не тренираш за довечера? Да знаеш, че тази вечер ще падне голяма мачканица!

Едрото мускулесто тяло на Уорън бе скрито в твърде големия му размъкнат спортен екип. Флаш бе по-възрастен, с без време посивяла брада, но главното му достойнство все пак се изразяваше в друго. Беше така устат, че в комбинация с Уорън можеше да убеди който и да е в каквото и да е, дори да продаде ледени кубчета на пингвини от Северния полюс. Заедно бяха неразгромим отбор.

След размяна на крайно преувеличени ръкостискания, Джак все пак обясни, че не може да играе, защото се налага да прескочи до Бостън за няколко дена.

— Аха, Бостън, значи! — подсмихна се Уорън. — Там имам брат, който здравата джитка на баскет. Мога да му звънна една жица да му кажа, че идваш.

— Идеално — рече Джак. Не му беше хрумвало да си вземе спортните принадлежности, но малко спорт можеше да дойде тъкмо на място, ако обстановката се изнерви.

— Ще му дам номера ти и ще ти оставя съобщение с неговия.

— Супер — заяви Джак. — Слушай, уредил ли си вече костюма за петък?

— Никакъв проблем, ще го вземем в четвъртък!

— Идеално. Значи ще се видим направо в сряда, тъкмо може да направим един мач преди големия ден.

— Тука сме, докторе! — рече му Уорън, и преди Флаш да успее да реагира, му измъкна топката от ръцете и със замах вкара тройка.

Бостън, Масачузетс

Понеделник, 5 юни 2006 г.

7:35 след обед

Джак се приземи със самолета в шест и половина и се остави на тълпата да го носи напред. Предполагаше, че другите знаят накъде да се движат. Скоро се намери отстрани на терминала на „Делта“ и след пет минути автобусът се приближи. Джак се качи.

Не беше идвал в Бостън от доста време и благодарение на безкрайните реконструкции на летището не разпознаваше нищо. Докато автобусът се движеше сред различните терминали, той се запита какво ли посрещане го очаква в дома на семейство Бауман. Единственият човек, за когото беше сигурен, че ще му се зарадва, беше Алексис. Колкото до останалите, нямаше представа какво да очаква, особено от Крейг. А дори и Алексис не беше виждал повече от година, което правеше нещата по-трудни. Последния път, когато се срещнаха, беше при идването й в Ню Йорк на среща на лекарите психолози.

Той въздъхна. Никак не му се идваше в Бостън, особено след като знаеше, че шансовете му да постигне нещо, са минимални — най-много да потупа сестра си съчувствено по гърба и да й каже, че съжалява за станалото, след като вече бе разстроил достатъчно Лори. Беше убеден, че на Лори ще й мине, макар че майка й не й даваше мира от няколко седмици. Иронията беше, че от нея се очаква не само да се забавлява на сватбеното тържество, но и да го подготви. Вместо това то се бе превърнало по-скоро в бреме. Джак на няколко пъти едва си сдържа езика зад зъбите, когато се изкушаваше да й каже, че сама си е виновна. Ако зависеше от него, щяха да направят малко частно тържество само с неколцина приятели. По негово мнение очакванията от големи социални сбирки никога не се сбъдваха напълно.

Микробусът най-сетне стигна до колите под наем „Херц“ и без особени затруднения той скоро се озова зад волана на един кремав Хюндай Акцент, който с цвета си му напомняше за старовремска кутия от плодов сок. Въоръжен с твърде объркана карта на района и няколко набързо надраскани обяснения, той храбро се включи в движението и незабавно се загуби. Бостън не бе дружелюбен към посетителите с кола, както впрочем и бостънските шофьори. Като се разминаваше на косъм със задминаващите го автомобили, Джак се опитваше да намери предградието, където живее Алексис; при редките си предишни посещения винаги си уговаряха среща в града.