Робин Кук - Криза

Лори въздъхна шумно.

— Ще отида у родителите си, за да се приготвям, така че ще пропусна пристигането ти в апартамента.

— Няма проблеми. Мисля, че ще мога да се намъкна в смокинга и без помощ.

— С Уорън ли ще дойдеш в църквата?

— Така смятам. Толкова е находчив, че винаги намира начин да се паркира.

— Добре, Джак. Ще се видим в църквата. — Тя затвори рязко.

Той въздъхна. Не се беше зарадвала, но поне й каза истината. Помисли си, че нищо в неговия живот не беше просто и ясно.

Пъхна телефона в джоба си и излезе от колата. Пърси се бе върнал в кабината на багера и беше включил двигателя. Този път към кофата с греблото бяха добавени стоманени кабели, които се спускаха в изкопа. Виждаше се, че са максимално опънати.

Джак се приближи до Харолд и погледна надолу. Кабелите бяха прикачени към куките на капака на гробницата.

— Какво става? — опита се Джак да надвика шума на двигателя.

— Опитваме се да счупим печата — отвърна му също тъй високо Харолд. — Няма да е лесно. Материалът е подобен на асфалт, така че да е водоустойчив.

Багерът изгрухтя и се напъна, след това отпусна кабелите, за да започне наново.

— Какво ще правим, ако печатът не поддаде? — попита Джак.

— Ще трябва да дойдем отново утре с работници.

Джак изруга наум.

Внезапно се чу нисък шум, пропукващ и след това кратък всмукващ звук.

— Добре, добре! — извика Харолд и направи знак на Пърси да намали.

Капакът се вдигна. Когато се залюля над ръба на ямата, Енрике и Цезар го хванаха здраво, докато Пърси го отдалечаваше. После кранът го отпусна внимателно на тревата и Пърси изскочи от кабината.

Харолд погледна в отворената гробница. Обшивката беше от блестяща като огледало неръждаема стомана. Вътре почиваше метален ковчег.

— Не е ли красив? — В гласа на Харолд се долови почти религиозно благоговение. — На фирмата „Вечен покой Хънтингтън Индъстриз“. Не съм продал много такива. Наистина те кара да затаиш дъх.

Джак се впечатли повече от това, че вътрешността беше суха като кост.

— Как ще извадим сега ковчега? — попита той.

Още не бе завършил изречението, когато Енрике и Цезар скочиха долу в гробницата, прехвърлиха широки ремъци под ковчега, след което и през четирите дръжки отстрани. Пърси отново запали двигателя, насочи крана към изкопа, така че ремъците да могат да се закрепят. Харолд отвори катафалката.

Двайсет минути по-късно ковчегът лежеше вътре.

— Веднага ли ще дойдете в погребалния дом? — обърна се Харолд към Джак.

— Веднага. Искам да извърша аутопсията незабавно. Освен това ще присъства още един съдебен патолог. Казва се Латаша Уайли.

— Много добре. — Харолд седна на шофьорската седалка в кабината на катафалката и колата се спусна надолу по хълма.

Джак плати на Пърси, намалявайки още повече пачката с двайсетдоларовите банкноти, като не забрави Енрике и Цезар. После се метна в колата си и отпраши след катафалката. Можеше да се каже, че най-после е доволен. След всичките проблеми и спънки бе изненадан, че ексхумацията стана толкова лесно. Най-вече без Фасано и Антъни, а така също и без Франко, които да развалят партито. Сега оставаше само да се направи аутопсията.

Брайтън, Масачузетс

Четвъртък, 8 юни 2006 г.

6:45 след обед

За удоволствие на Джак, нещата продължиха да се нареждат гладко. От „Парк Медоу“ стигна до погребалния дом без всякакви инциденти. Латаша вече го чакаше, беше пристигнала малко по-рано, така че синхронът беше почти идеален.

Още с пристигането си, Харолд бе наредил на двама внушителни с габаритите си служители да извадят ковчега, да го сложат на количка и да го закарат в залата за балсамиране, където се намираше в момента.

— Планът е следният — започна Харолд. Стоеше до ковчега, отпуснал кокалестата си ръка върху гладката му метална повърхност. Под яркото синьо-бяло осветление на флуоресцентните лампи всички реални цветове бяха като избелели и той самият изглеждаше така, сякаш е бил допреди малко в някой от ковчезите на „Вечен покой“.

Джак и Латаша стояха на няколко крачки от масата за балсамиране, която щяха да използват за аутопсията. И двамата бяха облечен в защитни костюми, които Латаша предвидливо бе донесла от офиса на патолозите заедно с ръкавици, пластмасови шлемове за лицето и комплект инструменти. В помещението беше също Бил Бартън, приятен възрастен мъж, когото Харолд бе представил като най-надеждния си служител и Тайрън Вич, як афроамериканец. Двамата бяха изразили готовност да останат и да помагат с каквото могат.