Робин Кук - Криза

Не си спомняше откога не е стоял така сам, без да прави нищо. Беше свикнал да е вечно зает, да работи или да тича до пълна изнемога на баскетболното игрище. Това беше единственият начин да държи демоните далеч от себе си. Лори бе тази, която го убеждаваше да се откаже от старите привички, но само когато бяха заедно. Сега беше различно, тъй като беше сам. Все пак не се налагаше да живее с миналото и с онова, което е било. Трябваше да мисли за онова, което предстои, освен…

Той отхвърли идеята за втори път. Взе вестника и го разтвори. Беше му приятно да стои сам на слънце, да чете новините разсеяно, слушайки веселия хор на птичките около себе си. Фактът, че седи насред гробище не го смущаваше ни най-малко. Дори прибавяше лека, иронична нотка на удоволствие.

След като прелисти няколко пъти шумолящите страници, Джак се обърна към списанията. Прочете няколко страници, но интересът му започна да спада, особено когато сянката се премести и той се оказа под преките лъчи на силното слънце. Погледна часовника си и изруга. Четири без петнайсет. Той се изправи, протегна се, след което събра пръснатите по пейката списания, заедно с вестника. По един или друг начин трябваше да открие Пърси и да го докара тук за отрицателно време. Знаейки, че последният самолет за Ню Йорк излита някъде около девет, той предположи, че няма да успее за него. Не че не можеше да подкара взетата под наем кола към Ню Йорк, което нямаше да е толкова вълнуващо по голям брой причини… Но все пак се налагаше да остане в Бостън още една нощ. Хрумна му идеята да се настани в хотел, както първоначално бе възнамерявал. Не му се връщаше пак в къщата на Бауман сега, когато сестра му и децата ги нямаше. Колкото и да съжаляваше Крейг за постигналите го беди, по време на съвместния им обяд се бе наситил на паниката му и мрачното му настроение.

Вестникът и списанията прелетяха през липсващото стъкло на Хюндая и се приземиха с плясък на пасажерската седалка. Беше на няколко крачки от колата, когато до слуха му достигна грохотът на багера. Той засенчи очите си с ръка и впери очи между дърветата. Пърси се носеше по криволичещия път с боядисаната си в жълто машина. Джак побърза да телефонира на Харолд Лангли.

— Почти четири е — оплака се Харолд, когато Джак му каза, че ексхумацията ще започне всеки момент.

— Това е всичко, което мога да направя. Дори се наложи да го подкупвам. — Той не спомена, че вече бе дал подкуп на Уолтър Стросър.

— Добре — рече примирено Харолд. — Идвам до половин час. Ако малко закъснея, не отваряйте гроба! Повтарям ви още веднъж, че не бива да вдигате капака, ако аз не присъствам, за да видя какво става. Трябва да идентифицирам ковчега и да удостоверя, че се е намирал в индивидуална гробница.

— Разбирам — увери го Джак.

Преди Пърси да пристигне, дойде пикапът на „Парк Медоу“. Енрике и Цезар скочиха и разтовариха оборудването, след което чевръсто и без много приказки оградиха мястото около гроба. После разгънаха брезент като онзи, който Джак сутринта бе видял, изрязаха и махнаха чимовете трева и ги наредиха по дължина покрай брезента.

При идването на Пърси всичко беше готово и той дори не излезе от кабинката, докато не позиционира земекопната машина на мястото, което си бе избрал. Едва след това се наведе през прозорчето.

— Съжалявам, че закъснях.

Джак само му махна с ръка. Нямаше желание за разговори. Всичко, което искаше, беше да извадят проклетия ковчег.

След малко работата започна. Багерът захапа дълбоко земята, кранът се вдигна и изсипа върху брезента първата купчинка рохкава пръст.

Пърси показа, че наистина си разбира от работата и не след дълго започна да се оформя ров със стръмни перпендикулярни стени. Беше на четири стъпки дълбочина, когато дойде Харолд Лангли с катафалката на погребалния дом. Той направи троен завой и спря отстрани до изкопа.

— Близо сте — провикна се той към Пърси. — Така че внимавайте!

Не беше ясно дали Пърси го е чул или не, но продължи да копае. Не след дълго се чу кух звук от удар, когато зъбците на кофата срещнаха бетонния таван на гробницата само на стъпка под дъното на ямата.

Харолд се ядоса.

— Казах ви да внимавате! — извика той, френетично размахвайки ръце, докато се опитваше да накара Пърси да извади крана.

Джак се усмихна. Извън привичното обкръжение на погребалния дом Харолд изглеждаше съвсем не на място под яркото слънце в мрачния си, черен костюм. Кичурите, боядисана в тъмно коса, грижливо вчесани и напомадени на плешивото му теме, стърчаха отстрани на главата му нелепо.