Робин Кук - Криза

Пърси продължаваше да не обръща внимание на бесните му жестикулации и да копае, предизвиквайки стържещ, пронизващ шум при всяко минаване на зъбците на кофата по бетона.

Отчаян, Харолд се втурна към кабината и започна да блъска по стъклото. Едва тогава грохотът на двигателя утихна. Пърси отвори вратата и погледна към побеснелия погребален директор с невинно въпросително изражение.

— Вие… Не виждате ли, че ще счупите капака на ковчега! — извика Харолд, не можейки да намери достатъчно груба дума, за да изрази възмущението си.

Джак ги остави да изгладят недоразуменията си и се качи в колата си, за да звънне на д-р Латаша Уайли.

— Получих съобщението ви — каза тя. — Извинявам се, че не ви с отговорих. В четвъртък имаме конференция и е пълна лудница.

— Няма проблем — увери я Джак. — Обаждам ви се, защото в момента извършваме ексхумацията, за която ставаше дума. Ако всичко върви по план, в което нямам причини да се съмнявам, ще мога да се заема с аутопсията между шест и седем в погребалния дом „Лангли-Пиърсън“. Бяхте предложили помощта си. Все още ли е валидно?

— Като време е възможно най-подходящото — каза Латаша. — Така че ме имайте предвид. Ще донеса и инструменти.

— Надявам се, че не ви откъсвам от нещо по-забавно.

— Папата дойде на вечеря, но му казах, че има промени в графика.

Джак се усмихна. Латаша имаше чувство за хумор подобно на неговото.

— Ще се срещнем в погребалния дом към шест и половина — продължи младата жена. — Ако по някаква причина това не е удобно, обадете ми се!

— Звучи като план. Мога ли да ви предложа вечеря, след всичките тези забавления и игри?

— Ако не е прекалено късно. Момичетата трябва да спят достатъчно, за да са красиви.

Джак се засмя и прекъсна. Докато говореше с Латаша. Енрике и Цезар бяха изчезнали в ямата и оттам летяха нагоре пръст и ситни камъчета. Междувременно Пърси се бе заел да откача стоманения кабел от зъбците на кофата, а Харолд стоеше с ръце на хълбоците и гледаше в изкопа.

Джак въздъхна и погледна отново към телефона си. Крайно време беше да звънне на Лори. Вече знаеше, че няма да може да се възползва дори от „най-лошия сценарий“, както го бе нарекъл по телефона: да се прибере тази вечер в Ню Йорк. Развоят на събитията изискваше оставането му за още една нощ тук, което означаваше да лети в деня на сватбата си. Макар едно страхливо гласче да му нашепваше да не бърза и да се обади чак след като приключи аутопсията, той беше сигурен, че трябва да звънне сега. Но това не бе единствената главоблъсканица: трябваше да измисли какво да й каже за гонитбата и стрелбата по магистралата. След кратък размисъл реши, че ще бъде искрен. Можеше да й каже, за да я успокои, че Франко ще има нужда от два-три дена, за да се възстанови и едва ли ще е склонен да прави други глупости. В съзнанието му изникна образът на човека, с когото Франко бе дошъл на баскетболното игрище на „Мемориал драйв“, както и това, че същият този човек седеше в съдебната зала тази сутрин. Нямаше представа как този тип се вписва в цялата схема на Франко, но фактът за съществуването му внезапно го разтревожи. Той несъзнателно докосна револвера в джоба си и това сякаш му донесе известно успокоение. Имайки предвид сериозността на заплахата, свързана с племенничките му, нищо чудно да се появеше някой и да започне да оспорва ексхумацията.

Пое си дълбоко дъх и започна да набира номера на Лори. Винаги съществуваше вероятността да се свърже с гласовата й поща. За съжаление, това не се случи. Лори вдигна бързо.

— Къде си? — попита тя без всякакъв увод.

— Лошата новина е, че съм на гробището в Бостън. Добрата новина е, че не съм от неговите обитатели.

— Не е време за шеги.

— Съжалявам! Не се сдържах. На гробището съм. Гробницата ще бъде отворена всеки момент.

Настъпи неловка пауза.

— Знам, че си разстроена — каза Джак. — Направих всичко, което можах, за да ускоря процеса. Надявах се да си бъда вкъщи тази вечер. Но не стана. — Той продължи да описва сутрешните си преживелици с Франко. Разказа й всичко, което се беше случило, включително и за стрелбата.

Лори изслуша мълчаливо монолога му, докато свърши.

— Толкова съм ядосана, че не знам да се ядосвам ли или да ти съчувствам.

— Ако питаш за моето мнение, клоня към съчувствието.

— Джак, моля те! Престани да се шегуваш, това е сериозно.

— Когато свърша аутопсията ще съм изпуснал последния самолет за Ню Йорк. Ще остана в хотела на летището. Най-ранният полет сутрин е към шест и половина.