Робин Кук - Криза

— Беше ли по-лесно, когато постъпихте в колежа?

— И да, и не. Той беше възмутен от мен и вместо да ме нарича „слаба ракия“, започна да ми вика „надут пуяк“. Срамуваше се да говори за мен пред приятелите си. Най-големият проблем беше, че отказа да попълни финансовите формуляри, необходими при кандидатстване за стипендия, и, разбира се, не ми даде и цент.

— Как успяхте да си плащате таксите в колежа?

— Разчитах на комбинацията от заеми, награди за успех и работата, която успявах да получа. През първите години това беше най-вече ресторантска работа, миех чинии и разнасях подноси. През последните две имах късмет и бях в няколко научни лаборатории. През лятото ме наемаха като санитар в болницата. Не отказвах никаква работа. Брат ми също ми помагаше, макар че не можеше много, тъй като вече си имаше семейство.

— Мечтата ви да станете лекар и да помагате на хората поддържаше ли ви в онези трудни години?

— Разбира се, особено лятната работа в болницата. Прекланях се пред лекарите и сестрите и завиждах на специализантите. Нямах търпение да стана един от тях.

— Какво се случи, когато ви приеха в медицинското училище? Беше ли ви по-трудно във финансово отношение?

— Доста по-трудно. Разходите бяха по-големи, а учебната програма — много по-натоварена в сравнение с колежа.

— Как успяхте?

— Вземах назаем колкото можех да си позволя; останалите пари изкарвах, като вършех различна работа в медицинския център. За щастие работа имаше предостатъчно.

— Как намирахте време? Медицинското училище се слави с тежката си учебна програма.

— Престанах да спя. Е, не съвсем, тъй като физически е невъзможно. Научих се да спя през кратките промеждутъци, когато се отвореше възможност. Беше трудно, но поне в медицинското училище голямата цел се вижда, затова и се издържа по-лесно.

— Каква точно работа вършехте?

— Всичко, което се прави в един медицински център — вземане на кръв, определяне на кръвна група, чистех клетките на животните: всичко онова, което може да се прави през нощта. Дори известно време помагах в кухнята. През втората година получих една страхотна задача — изследване на натриевите каналчета в нервните и мускулните клетки. И до днес пазя статията си.

— При такъв натоварен график какви бяха оценките ви?

— Отлични. Бях в първите десет процента от курса.

— Кое смятате за най-голямата си жертва? Може би хроничния недостиг на сън?

— Не! По-скоро липсата на време за социални контакти и споделяне на преживяванията. Медицинското училище е напрегнато място. През третата година се питах дали да се занимавам с наука или с клинична медицина. Щеше ми се да чуя и други мнения по въпроса. Но трябваше да взема сам решението.

— И как взехте решението?

— Осъзнах, че обичам да се грижа за хората. Това носи незабавно удовлетворение, което е ценно за мен.

— Значи контактът с хората е този, който ви радва и ви кара да се чувствате възнаграден?

— Да, а също и предизвикателството да съпоставяш различни диагнози, докато откриеш правилната.

— Да разбирам ли, че да контактувате и да помагате на хората е било онова, което сте ценили най-много?

— Възражение — обади се Тони. С напредването на времето ставаше все по-притеснен. — Повтаря се.

— Приема се — уморено произнесе съдията. — Няма нужда да повтаряте едно и също, господин Бингъм. Уверен съм, че журито е разбрало.

— Разкажете ни за специализацията си — продължи Рандолф.

— Беше истинска радост — каза Крейг. Вече седеше изправен, с вдигнати рамене. — Заради отличния си успех бях определен да специализирам в „Бостън Мемориал Хоспитал“. Беше чудесно място за учене, а отгоре на това ми и плащаха. Наистина, не много, но ми плащаха. И което беше важно — вече не дължах учебни такси и можех да започна да изплащам заемите, които бях направил по време на ученето и следването си.

— Продължихте ли да се радвате на неизбежната близост между вас и пациентите?

— Разбира се. Това беше най-хубавото.

— А сега ни разкажете за практиката си. Разбрах, че е имало известни разочарования.

— В началото не! В началото практиката ми бе всичко, за което съм мечтал. Бях зает и възторжен. Радвах се на всичко и всички. Пациентите ми бяха за мен интелектуално предизвикателство и оценяваха грижите ми за тях. След това застрахователните компании започнаха да отказват плащания, често пъти без нужда оспорваха предписаното от мен лечение и аз не можех да правя онова, което е най-добро за моите пациенти. Приходите взеха да намаляват, докато разходите растяха. За да не затворя, трябваше да увелича продуктивността си, което ще рече да приемам повече пациенти на час. Можех да го правя до известно време, но когато това продължи, започнах да се замислям за качеството на работата си.