Робин Кук - Вектор

Джак и Лу объркано примигваха пред ентусиазма на специалиста.

— Да разбирам ли, че искаш да направя този тест? — завърши с въпрос Тед.

— Да, разбира се — кимна Джак. — Ще бъде чудесно.

— Започвам още сега — кимна Тед и едрата му фигура се плъзна навън с учудваща лекота.

— Схвана ли за какво става въпрос? — объркано промърмори Лу.

— Нито дума — призна Джак. — Там горе Тед си живее в един друг свят. Предполагам, че точно по тази причина са разположили ДНК-лабораторията чак на последния етаж. Така ще си мислим, че резултатите падат направо от небето…

— Трябва да науча нещо повече за ДНК — въздъхна Лу. — Това бързо се превръща в основен способ в криминологията.

— Проблемът е там, че самата технология се променя — промърмори Джак.

— За каква синя звезда говорихте? — смени темата детективът. — За същата, за която си мърмореше под нос когато влязох?

— Абсолютно — кимна с въздишка Джак, след което му разказа за малката блестяща звездичка върху плота на бюрото, като не пропусна да подчертае, че тя е била единственият заразен с антраксни спори предмет във фирмата „Коринтски килими“.

— Виждал съм такива звездички — кимна Лу. — Всъщност, дори в поканата за тазгодишния Полицейски бал имаше няколко такива.

— И аз ги знам — добави Джак. — Макар че дълго време се чудех къде съм ги виждал…

— Странното е, че откриваш една от тях във фирма за продажба на килими — погледна го Лу. — Може би са празнували нещо…

— Да се върнем на твоя проблем — махна с ръка Джак. — Как ще вземеш решение да кажеш ли на Лори какво си открил за новото й гадже?

— Честно казано, не знам — въздъхна детективът. — Може би съм се надявал, че ти ще предложиш да свършиш тая работа…

— Забрави — поклати глава Джак. — Играта си е твоя. Ти си измъкнал информацията, ти ще решиш какво да правиш с нея.

— Работата е там, че има и още — въздъхна след кратко мълчание Лу.

— Какво? — моментално наостри уши Джак.

— Открих с какъв бизнес се занимава…

— И това ли го има в полицейското му досие?

— Аха… Този човек продава оръжие.

Ченето на Джак увисна от изненада. В представите му търговията с оръжие беше нещо много по-опасно от притежанието на няколко грама кокаин.

— Бил е нещо като официален вносител на български автомати АК–47 — добави Лу. — Поне до 1994 година, когато тези оръжия са забранени със специален закон, заедно с още осемнадесет вида полуавтоматични пушки…

— Това е сериозна работа — промърмори Джак.

— Разбира се, че е сериозна. Тези български калашници са изключително популярни сред крайнодесните милиции и други екстремистки организации.

— Имах предвид Лори — въздъхна Джак. — Имаш ли представа за нейното отношение към контрола над оръжията?

— Не съвсем — призна Лу.

— Тогава нека те информирам — ако зависеше от нея, тя без колебание би обезоръжила цялата страна, включително патрулните полицаи. Писала е дисертация върху темата за огнестрелни рани…

— Никога не ми е споменавала това — каза с леко обиден вид Лу.

— Според мен фактът, че годеникът й търгува с оръжие е много по-важен от присъдата за притежание на наркотици — отсече с нетърпящ възражение тон Джак.

— Това означава ли, че ще й съобщиш новината?

— О, по дяволите! — простена Джак. — Нима ти няма да го направиш? Нали ще ме пита откъде знам и аз при всички случаи трябва да спомена името ти?

— Нищо — запъна се Лу. — Просто съм убеден, че ще го направиш по-добре от мен. Между вас има далеч повече общи неща…

— Страхливец! — изгледа го презрително Джак.

— А бе и ти не си голям смелчага, ама нейсе! — раздразнено отвърна Лу. — В случая ще ти бъде по-лесно, просто защото се виждате всеки ден…

— Ще си помисля — реши след кратък размисъл Джак. — Но нищо не ти обещавам, да знаеш!

Телефонът иззвъня и той грабна слушалката. Гласът му прозвуча почти гневно, но той бързо се овладя. Насреща беше Марлийн Уилсън от рецепцията.

— Надявам се, че не ви безпокоя, доктор Степълтън — пропя тя с мелодичния си южняшки акцент.

— В никакъв случай — отвърна Джак. — Какво има?

— В приемната се появиха едни господа, които настояват да ви видят. Очаквате ли някого?

— Доколкото си спомням, не — отвърна озадачено Джак. — Въпросните господа нямат ли си имена?

— Момент — каза Марлийн.

— Хей, аз трябва да бягам — надигна се Лу. — По-добре да изчезвам преди да съм се сблъскал с Лори…

— Обаждай се — махна му за сбогом Джак. — Рано или късно ще трябва да решим какво да правим с тази важна информация, до която си се докопал…