Робин Кук - Вектор

— Ще дойде, ама първо трябва да се облече… Един Бог знае кога ще стане това.

Кърт и Стив неспокойно се спогледаха. Ситуацията ставаше все по-мрачна.

— Хайде, жено! — изрева извън себе си Юри.

Няколко минути по-късно фигурата на Кони най-сетне изпълни рамката на вратата. Беше облякла чудовищна розова хавлия с бледозелени кантове, а на краката й имаше подпетени чехли. Лявото й око беше скрито от огромен лилаво-червен оток, от устата й се проточваше тънка струйка кръв.

Кърт изненадано зяпна, а Стив промърмори някакво проклятие. И двамата онемяха от смайване.

— Тези хора искат да ти зададат няколко въпроса — изръмжа Юри, после се обърна и хвърли очаквателен поглед към Кърт.

Последният се прокашля и направи опит да подреди мислите си.

— Госпожо Давидоф, имате ли представа какво се върши в мазето ви? — успя да формулира въпрос той. — Знаете ли какво прави мъжът ви там?

— Не! — извика Кони и хвърли враждебен поглед към двамата непознати. — Нито пък ме интересува!

— А нямате ли някакви догадки? Кони стрелна с поглед мъжа си.

— Отговаряй! — изрева той.

— Мислех, че си прави водка… — неуверено промълви жената.

— Но вече сте на друго мнение, така ли? — изгледа я продължително Кърт. — Въпреки, че двата сребристи резервоара са докарани тук именно от пивоварна.

— Не знаех това — отвърна Кони. — Но онези плоските стъкълца съм ги виждала в поликлиниката. Използват ги за бактерии.

Кърт хвърли многозначителен поглед по посока на Стив, който само кимна с глава.

— Достатъчно — обърна се към Юри той. Домакинът направи опит да избута жена си обратно в спалнята, но тя се запъна на прага.

— Няма да вляза там преди да донесеш твоя телевизор! — отсече Кони.

Юри се поколеба, после се обърна и хлътна в стаята си. Няколко секунди по-късно се върна с малък телевизор в ръце, оборудван със старомодна сгъваема антена. Едва тогава Кони благоволи да се оттегли.

— Можеш ли да повярваш? — промърмори с отчаяние в гласа Кърт.

— Май се налага — въздъхна Стив. — А сутринта ти се чудеше защо съм загрижен. Тоя тип е по-зле, отколкото си мислехме…

— Поне е направил лаборатория — възрази Кърт. — В това отношение явно го бива.

— Прав си — кимна Стив. — Признавам, че лабораторията изглежда доста внушително.

Кърт притеснено изпусна въздуха от гърдите си. Откъм стаята на Кони долетяха приглушените звуци на някакво шоу. Копчето за усилване бе рязко завъртяно, миг по-късно се появи и Юри, който внимателно затвори вратата зад гърба си и се върна в хола. Седна на мястото си, отпи глътка водка и огледа лицата на гостите си.

Кърт не знаеше какво да каже. Едно беше да научат, че Юри е женен, но съвсем друго — че съпругата му е чернокожа. Това влизаше в остро противоречие с личните му убеждения и той вече не можеше да си представи как ще върши работа с такъв човек.

Кърт бе израснал в работнически квартал със сурови нрави, населен предимно от бели. Баща му беше строителен работник и непрекъснато го укоряваше, че няма популярността на брат си Пийт — достигнал известно благополучие като професионален футболист. Кърт намери утеха в омразата — разбира се, насочена към определена социална група. Мнозина бели младежи като него проповядваха омраза към хората с различен цвят на кожата, просто защото не искаха да признаят собствените си недостатъци. Но в убеден и пламенен расист се превърна едва след като постъпи в Морската пехота и се премести в Сан Диего. Започна да ненавижда чернокожите, а най-много го отвращаваше кръвосмешението с тях.

Този преход не стана за една нощ. Към него го тласна поведението на един мъж, който беше почти два пъти по-възрастен от него. Годината беше 1979-та, а Кърт току-що бе навършил деветнадесет. След един доста суров военно-подготвителен летен лагер за повдигане на самочувствието групата от няколко момчета, сред които имаше и афро-американци, напусна базата за кратък отпуск в Пойнт Лома. Барът, в който отседнаха за по бира, беше сборище на военни — най-вече шофьори на транспортни камиони и морски пехотинци.

Вътрешността на това заведение беше тъмна и доста опушена. Единствената светлина идваше от слаби крушки, монтирани в стари водолазни шлемове, превърнати в абажури. Музиката беше почти изцяло на група „Скрюдрайвър“, монетите в машината пускаше някакъв тип, който беше сам на малка масичка до бара.

Кърт и колегите му шумно се наредиха пред бара и си поръчаха бира. Започнаха да си разменят случки от последния летен лагер, коментарите им бяха закачливи и весели. Кърт беше доволен, тъй като за пръв път от много време насам се почувства пълноправен член на някаква организация. Добрите резултати по време на единичната подготовка му донесоха и съответната награда — той беше избран за командир на отделение.