Робин Кук - Вектор

— Какво си правила долу? — заплашително изръмжа Юри.

— Исках да зная какво става в мазето ми — погледна го с достойнство Кони. — Имам право да се интересувам с какво се занимава мъжът ми, нали?

— Пипала ли си нещо?

— Не. Но никак не съм спокойна при вида на тези неща, които сякаш са отмъкнати от някоя болница!

— Ей сега ще те успокоя! — вбесено изръмжа Юри и се стрелна по посока на леглото.

Жена му изпищя и се претърколи на една страна. Но прекомерното й тегло, комбинирано със силата, с която връхлетя Юри, се оказаха прекалено бреме за старата пружина и леглото с трясък рухна на пода.

Кърт беше зад волана на мощния си пикап „Додж Рам“, до него седеше Стив с пушка между краката. Напуснаха Оушън Паркуей и поеха с понижена скорост по авеню Оушънвю, оглеждайки се за малката пресечка Оушънвю Лейн.

— Пресвети Боже! — промърмори Стив, оглеждайки околността с неподправен интерес. — Цял живот си живея в Бруклин без да имам представа, че съвсем наблизо има квартал с толкова малки къщички! Сякаш сме някъде из най-забутаните части на Каролините!

— Струва ми се, че те отдавна трябва да са сринати и на тяхно място да се издигат огромни небостъргачи — кимна Кърт. — Отваряй си очите да не пропуснем Оушънвю Лейн. Трябва да е някъде тук…

— Ето я — извика секунда по-късно Стив и посочи с пръст малка, изписана на ръка табела, която беше закована на близкия телефонен стълб.

Кърт вкара пикапа в тясната уличка и намали още повече. Асфалтовата ивица беше широка колкото да пропусне една кола, но движението се затрудняваше от кофите за боклук и окапалите листа на дърветата, събрани на високи купчини.

Двамата бяха облечени в пожарникарските си униформи. Тръгнаха към Брайтън Бийч малко след пет, направо от работа. Пътуването продължи точно един час, но навън вече се мръкваше. Тук улично осветление липсваше и асфалтът се виждаше само дотам, докъдето стигаха фаровете на Кърт.

— Да виждаш номерация по къщите? — присви очи той.

— Ти пък — засмя се Стив. — В квартал като този едва ли можем да очакваме подобен лукс.

— Грешка — поклати глава Кърт и посочи близката кофа за боклук, върху която личаха някакви цифри. — Ето ти номер тринадесет, което означава, че петнадесет е следващият…

Минута по-късно муцуната на пикапа спря на сантиметри от затворената гаражна врата и двамата мъже напуснаха кабината. Къщата не се отличаваше по нищо от посестримите си. И тя, като повечето от тях, плачеше за едно освежително боядисване.

— Имам чувството, че ако й ударя едно рамо и ще се разпадне — изказа впечатлението си Стив.

— А можеш ли да си представиш колко бързо ще изгори подобна постройка? — подхвърли Кърт.

Стив изненадано го погледна.

— Това пък какво е? — сбърчи вежди той. — Предложение?

— Тц — поклати глава Кърт. — Просто една възможност, която трябва да имаме предвид. Хайде, ела да погостуваме на нашия руски приятел!

Насочиха се към портичката в центъра на мрежестата ограда пред къщата. Циментираната пътечка отвъд нея беше напукана и почти не се виждаше под плътния слой окапали листа. Малката ливада отпред беше занемарена и силно буренясала.

Кърт потърси звънец, но такъв нямаше. Дръпна пробитата рамка против комари и понечи да почука, но в същия миг отвътре се разнесе силен трясък. Двамата пожарникари изненадано се спогледаха.

— Какво беше това, по дяволите? — промърмори Стив.

— Един Господ знае — отвърна Кърт и отново вдигна ръка. Отвътре се разнесе нов трясък, последван от звън на счупени стъкла и гласът на Юри, който яростно ругаеше на руски.

— Това комунистче май е решило да събори къщата си — хладно отбеляза Стив.

— Дано да пощади лабораторията — процеди Кърт и решително почука.

Изчакаха няколко минути, но във вътрешността на къщата цареше пълна тишина. Кърт вдигна ръка и отново почука, този път с отворена длан. Отвътре най-сетне се появиха признаци на живот — забързани стъпки, последвани от рязкото отваряне на входната врата.

— Приемай гости — рече Кърт и направи опит да надникне зад Юри, който се беше изправил в рамката. Много му беше любопитно да разбере какво е потрошило приятелчето им.

Навъсеното изражение на Юри бързо се стопи, изненадата му премина в истинска радост. На зачервеното му лице изгря широка усмивка.

— Хей, момчета! — дрезгаво извика той.

— Бяхме наблизо и решихме да се отбием — поясни Кърт.