Робин Кук - Вектор

Юри сви рамене, провери дали може да извади пистолета в случай на нужда, после бавно пристъпи към оградата. Втората сянка принадлежеше на мъж.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно — подхвърли Лори. — Аз съм медицински следовател от Манхатън. Знаете ли какво е медицински следовател?

Юри направи опит да каже нещо, но устата му отказа да се подчини. Въпреки тъмнината бе успял да разпознае втория силует. Джак Степълтън!

Лори прие мълчанието му за отрицателен отговор и започна да обяснява.

Юри с мъка преглътна. Устата му изведнъж се оказа суха. Все още не можеше да повярва, че срещу него стои Джак Степълтън. Какво е станало, за Бога? Защо никой не го беше информирал? Поклати глава, спомнил си за вдигнатата слушалка на телефонния апарат.

— Причината, поради която сме тук, е вашата покойна съпруга Кони — продължаваше обясненията си Лори. — Вероятната причина за нейната смърт е отравяне с ботулинов токсин. Имате ли представа какво е това?

Юри мълчаливо кимна. Сърцето му блъскаше толкова силно, че чак се уплаши. Имаше чувството, че неканените гости ще го чуят през оградата. Не знаеше какво да прави. Дали да се опита да се отърве от тях? Или пък да ги примами вътре и да чака появата на Кърт? Нямаше идея…

— Сериозно сме разтревожени, че източника на отровата може би още е в дома ви — продължи Лори. — Съпругата ви занимаваше ли се с домашно консервиране?

— Не знам — успя да изломоти Юри.

— Значи ще започнем оттук — настоятелно рече Лори. — Има и други вероятности, например пресен чесън в олио… Възможен източник е и замразеният пай. Между другото, вие руснак ли сте?

— Да — промърмори Юри.

— Акцентът ви издава — усмихна се в тъмното Лори.

— Откъде в Русия идвате? — обади се за пръв път Джак.

— Ами… — колебливо проточи Юри. — От Санкт Петербург…

— Чувала съм, че това е много красив град — подхвърли Лори. — Знаете ли, има една бяла риба, която руските имигранти харесват страшно много… Тя обаче е сигурен носител на токсините. Често ли се храните с подобно нещо?

— Не, не… — несигурно отвърна Юри. Не можеше да разбере за какво говори тази жена.

— Много бихме искали да хвърлим едно око на кухнята ви — продължи Лори. — Вероятно няма да ми повярвате, ако ви кажа колко сериозни са нещата…

— Ами аз…

— Няма да отнеме много време, обещавам — настоя Лори.

— Идваме чак от Манхатън. Разбира се, бихме могли да се обърнем към Министерството на здравеопазването, които имат законното право да проверят къщата ви…

— Предполагам, че всичко ще бъде наред, но ако не се бавите — отстъпи най-сетне Юри. Беше започнал да излиза от първоначалния шок и си даде сметка, че няма смисъл да упорства. Последното нещо на света което би искал сега беше появата на градските санитарни власти със заповед за обиск. Освен това започна да си мисли, че има известен шанс да използва ситуацията по най-благоприятен начин за себе си.

— Благодаря ви — усмихна се Лори и двамата с Джак бутнаха портичката.

Юри ги поведе към страничната врата, от която се влизаше в кухнята.

Лори се спря на прага и бързо огледа просторното Г-образно помещение, задръстено с вехтории.

— Тук е много…

Изведнъж прехапа език. Искаше да добави „хубаво“, но думата така и отказа да излети от устата й.

Джак само кимна с глава. Лицето на Юри явно го привличаше повече от обстановката в стаята.

— Доста силно възпаление — отбеляза той.

Юри смутено опипа брадичката си. Дясната му ръка остана в джоба, здраво стиснала заредения пистолет.

— Имам някаква алергия — промърмори той. Джак наклони глава и внимателно го огледа.

— Не сме ли се срещали някъде?

— Не, никога — отсече руснакът и побърза да махне с ръка по посока на кухнята: — Храната е там…

Лори пристъпи към хладилника и го отвори. Огледът й продължи само няколко секунди, тъй като вътре нямаше почти нищо. Джак прояви повече интерес към предметите на масата.

— Какво е това? — любопитно попита той и ръгна с показалец един от плътно натъпканите пластмасови кренвирши.

— По-внимателно! — извика Юри и се втурна натам. — Трябва да останат здрави!

— Извинявам се — рече Джак. — Но аз ги побутнах съвсем лекичко… Това да не е някакъв руски деликатес?

— До известна степен — неопределено отвърна Юри.

— Я почакайте! — изпъна рамене Джак. — Спомних си. Вие сте от Свердловск!

— Не съм — тръсна глава Юри. — Аз съм от Санкт Петербург.

— Не се ли срещнахме пред офиса на „Коринтски килими“? — присви очи Джак. — Съседът ви Егор каза, че карате такси… Не бяхте ли вие шофьорът, който дойде да вземе господин Папарис?