Робин Кук - Вектор

— По това време ще стигнем бързо — увери го Лори. — Ще минем през тунела Бруклин Батъри и Шоър Паркуей. Ако няма напрегнат трафик, за нула време сме там…

— Без мен! — отсече Уорън. — От Флаш знам, че тоя тип е гад… Оставям го на професионалните ви грижи. Ние с Плюнката май ще се прибираме…

— Добре — сви рамене Лори. — Ние ще вземем такси.

— Няма нужда — поклати глава Уорън. — Ще вземете моята кола, а аз ще се прибера с Плюнката. Док, ти знаеш къде да я паркираш после, нали?

— Сигурен ли си? — изгледа го Лори.

— Че защо да не съм? — сви рамене младежът. — Хайде, вървете да се позабавлявате. А като се върнете, бъдете спокойни. Ще организирам нощно наблюдение на квартала…

Юри стана и се протегна. Най-сетне успя да монтира обратно пръскачката на специализирания камион за пестицидна обработка на почвата. Преди това внимателно бе напълнил резервоарите й с антракс на прах. Процедурата му отне почти два часа, като в това време влизаше и престоят му в лабораторията, облечен в защитен костюм. Сега вече всичко беше готово. Заредена и проверена, камионетката очакваше утрешната си среща със Съдбата.

Хвърли поглед на часовника си и за пръв път през вечерта си позволи кратка почивка. От момента, в който най-сетне успя да се измъкне от лудия Кърт и компанията му главорези, душата му тръпнеше от тревога. Безпокоеше се, че няма да успее да приключи до единадесет, както беше обещал. Сега най-сетне изпита увереност, че всичко ще бъде наред. Беше се справил с всичко, при това в десет и половина — половин час преди крайния срок. Върху кухненската маса бяха подредени пет половинкилограмови „кренвирши“, натъпкани със светлокафяв прах. Върху тях лежеше един обемист жълт плик, както беше поискал Кърт. Имаше и една дебела хавлия за баня, в която щяха да бъдат увити кренвиршите.

Гальовно потупа каросерията на камионетката и за пореден път надникна в кабината. Ключовете висяха на страничното огледало. Беше помислил за всичко, включително за дреболиите. Не искаше сутринта да се мотае и да губи време за глупости — например в търсене на Бог знае къде останалите ключове. Планираше да потегли за Манхатън в осем нула-нула, прибрал в куфарчето си фалшивия паспорт и самолетния билет.

Насочи се към страничната врата на гаража. Огледа за последен път творението си, кимна доволно с глава и щракна електрическия ключ. Обърна се да излезе, ръката му опипа ръкохватката на автоматичния „Глок“ в джоба на якето. Все още се опасяваше от евентуалната поява на Флаш Томас, въпреки че това едва ли щеше да стане в този късен час. Добре поне, че вече не му се налагаше да мисли за Джак Степълтън…

Отвори и отново се замисли за своите временни приятели. Едва сега си даде сметка, че Кърт наистина е луд. Стив също беше смахнат, но не като колегата си. Без да бъде психолог Юри беше сигурен, че в детството си Кърт е преживял нещо ужасно. Даваше си сметка, че повечето американци са груби, първични и склонни към насилие, но този беше нещо прекалено. Живееше сред околните с твърдото убеждение, че единствено собственото му мнение е валидно. Най-неприятно беше отрицателното му отношение към славяните, което с времето ставаше все по-нетърпимо…

Спря пред задната врата, ключът за кухнята колебливо се поклати в ръката му. Размишленията за личността на Кърт го накараха да потръпне от нова тревога. Напълно себичен и вманиачен, Кърт спокойно би уредил нещата по начин, по който Арийската народна армия вероятно ще си припише всички заслуги за използването на биологическо оръжие в чертите на Ню Йорк, включително и за акцията в Сентрал парк!

— Чьорт! — тихичко изруга той, осъзнал голямата вероятност от подобен развой на събитията. Тази мисъл му идваше за пръв път.

— Господин Давидов? — повика го женски глас.

Юри стреснато извърна глава по посока на алеята. Винаги беше избягвал да контактува със съседите си, въпреки че малкото разстояние между къщите внушаваше обратното. Пръстите му се увиха около ръкохватката на автоматичния пистолет.

— Извинете, вие ли сте господин Давидов?

Юри напрегна поглед в мрака. Къщата беше тъмна, улично осветление липсваше. По тази причина едва успя да различи две неясни сенки, които помръдваха край оградата. С облекчение установи, че и двамата са бели. Което означаваше, че Флаш Томас все още е далеч оттук.

— Кой се интересува? — попита на глас той.

— Казвам се доктор Лори Монтгомъри — отвърна жената. — Ако вие сте господин Давидов, трябва по спешност да разговарям с вас.