Робин Кук - Вектор

— Не, на работа съм — хладно отвърна Юри, пресегна се да включи апарата и насочи очи в задръстването пред себе си. Точно това му трябваше: банкер-евреин, един от онези, на които целият свят е в краката.

Докато банкерът приключи с разговора по мобилния телефон, Юри успя да се придвижи само една дължина напред. Но това беше достатъчно, за да заеме стартова позиция на задръстената пресечка. Пръстите му нервно забарабаниха по кормилото. Помисли си дали да не прати еврейчето по дяволите и да го изгони от таксито си. Не го стори, тъй като копелето поне плащаше за безсмисленото висене насред трафика.

— Какво задръстване, Господи — рече с въздишка мустакатият след като изключи мобилния си телефон. Главата му се наведе напред и се промуши в отвора на плексигласовата преграда. — Пеша май ще стигна по-бързо…

— Както желаете — равнодушно рече Юри.

— Не — поклати глава онзи. — Разполагам с малко време и ми е приятно да си поседя на седалката без да правя нищо. За късмет следващата ми среща е чак в десет и половина. Мислите ли, че дотогава ще се доберем на адреса, който ви дадох?

— Ще се опитам — отвърна все така равнодушно Юри.

— Охо, това ми прилича на руски акцент — усмихна се мустакатият.

— Наистина е такъв — отвърна с лека въздишка Юри. По всичко личеше, че този тип ще му скъса нервите.

— Трябваше да хвърля едно око на разрешителното ви и да се сетя — кимна мъжът. — От коя част на Русия сте, господин Юри Давидов?

— Централната част — неохотно отвърна Юри.

— Далече от Москва?

— На около хиляда и двеста километра в източна посока, в Урал…

— Аз се казвам Харви Блумбърг.

Юри вдигна очи към огледалцето и неопределено кимна с глава. Винаги се беше чудил на хора като този Харви, които винаги проявяват готовност да споделят с него тайните на личния си живот. В момента пет пари не даваше как се казва той. Клиент като всеки друг, нищо повече.

— Върнах се от Москва само преди седмица — добави Харви Блумбърг.

— Така ли? — изведнъж се оживи Юри. От последното му посещение в Москва бяха изтекли години, но продължаваше да си спомня с огромно удоволствие Червения площад и прекрасните златни кубета на храма „Св.Василий Блажени“. Никога в живота си не беше виждал по-прекрасна гледка.

— Бях там за пет дни — добави Харви.

— Имал сте късмет — със завист проточи Юри. — Хареса ли ви?

— Уф! — махна с ръка пътникът, на лицето му се появи презрителна гримаса: — Едва изчаках, за да се разкарам. Взех самолета за Лондон в момента, в който приключих с деловите срещи. В момента Москва е извън контрол, върлуват банди, икономическото положение е тежко… Юри усети как в гърдите му се надига гняв. Тежкото икономическо положение в родината му беше предизвикано именно от хора като тоя Харви, които са обединени в световен ционистки заговор. Усети как лицето му се налива с кръв, но замълча. Сега вече наистина се нуждаеше от чаша водка.

— Откога си в Щатите? — попита след кратка пауза Харви Блумбърг.

— От деветдесет и четвърта — изръмжа Юри. Годините бяха само пет, но му се струваха два пъти повече. В същото време помнеше първия ден от престоя си толкова ясно, сякаш беше вчера. Беше пристигнал със самолета от Торонто, Канада, след тридневна битка с американските имиграционни служби, които в крайна сметка се съгласиха да му издадат само временна виза.

А самата му одисея до стъпването на американския континент беше продължила почти година. Тя започна в Новосибирск, където в продължение на единадесет години беше работил в държавната фирма „Вектор“, след което изведнъж се оказа извън борда като последица от масовото предприватизационно съкращение. За късмет беше успял да спести някоя рубла и това му позволи да се добере до Москва, използвайки най-различни видове транспорт — самолет, влак и готови да заработят нещо допълнително шофьори на тежки камиони.

Но нещастието го връхлетя в самата Москва. Поради деликатния характер на доскорошната му работа, ФСБ (доскорошното КГБ) беше надлежно информирано за молбата му да си извади международен паспорт. Юри беше арестуван и хвърлен в затвора Лефортово. След няколко месеца успя да се измъкне оттам, но едва след като даде писмено съгласие да работи в друго секретно държавно предприятие — този път в Загорск. Там обаче се сблъска с нов проблем — не му плащаха. Тоест плащаха, но не с пари, а с водка и кашони тоалетна хартия.

Избяга в нощта на един национален празник, тъй като всички бяха пияни, а след това измина на стоп или просто пеша около хиляда и петстотин километра до Талин, Естония. Едно ужасно пътуване, изпълнено с неблагополучия, болести, наранявания и глад. Над всичко обаче властваше студът — онзи кучешки студ, пред който бяха капитулирали дори елитните армии на Наполеон и Хитлер.