Робин Кук - Вектор

Лек тласък изотзад го накара да подскочи. Обърна се, промуши глава през отворения прозорец и размаха юмрук на колегата си отзад, който го беше бутнал.

— Размърдай си задника! — извика онзи. — Давай!

— Накъде да давам, бе?! — изпадна в истерия Юри. — Какво ти става, задник такъв?

Тръшна се обратно на седалката и прокара пръсти през гъстата си тъмнокестенява коса. После извъртя огледалцето към лицето си. Кожата му се беше зачервила, а очите кръвясали. Даде си сметка, че ако не се успокои, със сигурност ще получи инфаркт. Изведнъж му се прииска глътка неразредена водка.

— Какъв цирк, Господи! — промърмори на руски той. Имаше предвид по-скоро целия си объркан живот, отколкото конкретната ситуация. Между другото тя — ситуацията в момента — до голяма степен съвпадаше и с целия му живот. Един безсмислен, лишен от илюзии живот. Американската мечта се беше оказала сапунен мехур на доминираните от евреите медии, които най-безсрамно бяха подмамили тук десетки хиляди като Юри, търсещи малко по-добър живот.

Колите отпред бавно се размърдаха. Юри стъпи на газта, готов поне да пресече задръстеното кръстовище. Не се получи. Колата пред него се разклати и спря, той беше принуден да стори същото. В следващата секунда таксито зад него отново го удари. Това беше съвсем лек удар, броня в броня — като първия път. Поражение по колата просто не можеше да има, но Юри се почувства дълбоко обиден.

— Какво ти става, бе тъпак? — изкара главата си през прозорчето той. — За пръв път ли сядаш зад волана?

— Я не дрънкай много, мръсен чужденец! — изрева онзи. Защо не си пренесеш шибания задник в шибаната страна, от която си дошъл?

Юри понечи да отговори, после стисна зъби и замълча. Облегна се в седалката и шумно изпусна въздуха от гърдите си. Подмятането на шофьора отзад неволно пробуди в душата му онова чувство на „тоска“, което напоследък се спускаше отгоре му като плътно одеало. „Тоска“ на руски означаваше меланхолия, депресия, загриженост, гняв, носталгия — всичко това усещано под формата на остра физическа болка.

Юри остана неподвижен, с вперени напред невиждащи очи. За миг разочарованието и гнева, които изпитваше от американския начин на живот, бяха заменени от един далечен, но ясен спомен. В едно кристално ясно и студено утро двамата с брат му отиват на училище в родния си град Свердловск, СССР. Пред очите му се появи общата кухня на апартамента, в който живееха, но кой знае защо този спомен пробуди у него едно забравено чувство на гордост — гордост, че е гражданин на великата съветска страна.

Разбира се, комунистическият режим в родината му беше извор за много несправедливости. На жените често им се налагаше да висят на опашки за мляко и други елементарни хранителни продукти. Но това не беше чак толкова голяма беда, колкото искаха да я представят тези глупаци тук, в Америка. На практика равенството между всички съветски граждани (с изключение на висшите партийни ръководители) беше освежаващо и водеше до зараждането на истинска дружба между хората. Социалните конфликти в Съветска Русия с положителност бяха далеч по-слаби, отколкото тези в Америка. По онова време Юри не можеше да си даде сметка за това, но сега нещата се промениха. Той беше твърдо решен да се върне обратно у дома, в „Матушка Русия“. Това решение беше взел отдавна, още преди няколко месеца.

Но първо искаше да получи своето отмъщение. Бяха го измамили и отхвърлили, но той беше планирал такова отмъщение, което щеше да разтърси цялата лъжлива и лицемерна страна. А когато се прибере у дома, той ще предложи своето отмъщение като дар на Владимир Жириновски, истинският патриот на родината, единственият, който е способен да върне някогашната слава на СССР.

Тези мечти бяха рязко прекъснати от отварянето на задната врата. Пътникът хвърли на седалката тънко куфарче от щраусова кожа, а след това и сам се настани.

Юри насочи гневен поглед към огледалцето за обратно виждане. Пътникът му беше дребен мъж с мустаци, облечен в скъп италиански костюм, бяла риза и копринена вратовръзка. От джобчето на сакото му стърчеше кърпичка в същите цветове. Бизнесмен или банкер, светкавично прецени Юри.

— Юнион Банк, на Пето авеню 820 — обяви мустакатият и отвори капачето на клетъчния си телефон.

Юри продължи да го наблюдава в огледалцето. Едва сега забеляза, че мъжът носеше малка еврейска барета, която едва прикриваше темето му.

— Какво става? — усети погледа му онзи. — Смяната ти ли е свършила?