Робин Кук - Вектор

— Какво е правил там? — попита Джак.

— Никой не знае. Кони не беше проявила интерес…

— Тя самата пиеше ли?

— Не, ако имаш предвид алкохол — отвърна Флаш. — Падаше си по млечните шейкове, но това е друго нещо…

— Наркотици?

— Никога не е опитвала — тръсна глава Флаш. — В това съм абсолютно сигурен.

— Къде живееше в Бруклин?

— Оушънвю номер 15.

— Къде се намира това?

— В Брайтън Бийч. Тих квартал, застроен главно с еднофамилни къщички от дърво. Лятно време ходеше на плажа, който се намира съвсем близо до жилището й…

— Хм — неопределено промърмори Джак. Не можеше да си представи, че в рамките на Голям Ню Йорк може да има дървени къщички на няколко метра от плажа.

Паркирането в района на болницата Кингс Каунти беше истински кошмар, но не и за Уорън. В багажника на кадилака имаше една стара кофа за боклук с отрязано дъно. Когато искаше да паркира на забранено, той просто спираше пред най-близкия пожарен кран и нахлупваше фалшивата кофа отгоре му. Просто и ефикасно! Джак не спираше да се възхищава на невероятната изобретателност на тези градски момчета.

Спряха пред входа на моргата.

— Може би е по-умно да почакаме тук — подхвърли Уорън, а Флаш само кимна с глава.

— За мен е все едно — сви рамене Джак. — Ще гледам да не се бавя…

Влезе във фоайето и показа значката си на жената зад рецепцията, която никога не беше го виждала. Впечатлена, тя мълчаливо кимна с глава и натисна бутона за електрическата врата.

Решен да спести време, Джак се насочи право към стаята на дежурните патолози, чиято врата зееше отворена редом с вратата на залата за аутопсии. Зад бюрото се беше настанил някакъв санитар и четеше вестник.

— Здравейте, аз съм доктор Джак Степълтън от офиса в Манхатън — представи се Джак и отново извади значката си.

— Здравейте, докторе. Аз съм Дъг Смитърс. Какво мога да направя за вас? — Човекът явно беше изненадан, тъй като размяната на посещения между двете служби съвсем не беше в рамките на нормалната практика.

— Две неща — деловито отсече Джак. — Първо, като лична услуга, да се свържете с доктор Рандолф Сандърс и да го помолите да слезе тук…

— Окей — кимна с известно притеснение Дъг, просто защото в служебната му характеристика не влизаше задължението да вика дипломираните патолози при себе си. Вдигна телефона и с цената на известни усилия успя да открие Сандърс. Предаде му молбата на Джак буквално, дума по дума, след това с облекчение затвори.

— Отлично! — похвали го Джак. — А сега бих искал да откриете едно тяло, след което да ми осигурите място, където да го огледам.

— Искате ли маса в залата за аутопсии?

— Не, не — размаха ръце Джак. — Нямам време да обличам стерилни костюми. Искам да хвърля едно око на тялото и евентуално да взема известно количество течности за изследване. За целта ми е достатъчно помещение с добро осветление, нищо повече…

Дъг Смитърс се изправи на крака.

— Входящият номер?

— Не го знам — направи гримаса Джак. — Но името е Кони Давидов. Доколкото знам, била е докарана тази сутрин…

— Това тяло не е тук — поклати глава Дъг.

— Шегувате се! — облещи се Джак.

— Не се шегувам — поклати глава санитаря. — Изнесоха го преди малко, има-няма половин час…

— По дяволите! — простена Джак и захвърли сакчето си върху бюрото. Лицето му се наля с кръв.

— Съжалявам — прошепна човекът и се сви, сякаш очакваше удар.

— Вие нямате вина — процеди Джак и нервно пропука с пръсти. — Случайно да знаете къде го откараха?

Дъг се наведе над входящо-изходящия дневник, който лежеше разтворен върху бюрото. Показалецът му се плъзна по листа.

— Погребална агенция „Стрикланд“ — обяви след минута той.

— Къде, по дяволите, се намира това?

— На авеню Кейтън, близо до гробището Грийнууд.

— Пресвети Боже, Исусе Христе! — изръмжа вбесеният патолог и направи опит да събере мислите си.

— Доктор Степълтън, предполагам — разнесе се язвителен глас зад гърба му. — Нямате ли чувството, че малко прекалявате?

Джак извърна глава към вратата. В рамката й стоеше доктор Рандолф Сандърс — мъж горе-долу на неговите години с посивяла, сресана на път коса. Затъмнените многодиоптрови очила му придаваха вид на книжен плъх. В йерархията на Съдебна медицина той стоеше много по-високо от Джак, просто защото трудовият му стаж наближаваше двадесет години.

— Реших, че няма да е зле да отскоча дотук и да ви помогна — язвително отвърна Джак.

— О, моля, моля, чувствайте се като у дома си! — театрално разпери ръце Сандърс.