Робин Кук - Мозъци

Отново се сети за отговорника на моргата. След злополучната им среща снощи Филипс беше убеден, че Върнър знае нещо за случая Лайза Марино. Може би стоте долара, които му предложи, бяха твърде нищожна сума. Може би трябваше да увеличи мизата. В крайна сметка тази история отдавна престана да има нещо общо с научните му занимания.

После си даде сметка, че конфронтацията с Върнър на територията на моргата е просто невъзможна. Заобиколен от мъртъвци, той се чувстваше там като у дома си, докато самият Мартин ставаше нервен и губеше почва под краката си. Поклати глава и хвърли поглед на часовника. Минаваше единадесет и половина. Върнър явно работеше втора смяна, от четири до полунощ. Реши да го проследи извън болницата и да му предложи петстотин долара.

Вдигна слушалката и със свито сърце набра номера на Дениз. Тя вдигна след доста дълга пауза, гласът й беше сънлив.

— Идваш ли?

— Не — промърмори Филипс. — Захванах се с нещо, което трябва да довърша…

— А тук те чака едно хубаво и топло легълце — глезено проточи тя.

— Ще наваксаме през уикенда. Приятни сънища.

Мартин отвори шкафа и измъкна синьото си скиорско яке. В джоба му имаше непромокаема шапка с козирка. Капризното априлско време отново се беше променило, навън валеше дъжд и духаше студен североизточен вятър.

Напусна болницата през спешното отделение, излезе на рампата за линейки и скочи в една от локвите, които бяха осеяли асфалта по посока на паркинга. Тръгна надясно, зави зад ъгъла и хлътна в тясната алея между сградите, която водеше към главния вход на детската клиника «Бренър». Петдесетина метра по-нататък алеята се сливаше с вътрешния двор на Медицинския център.

Болничните сгради стърчаха в тъмното небе като скали около странно езеро от бетон. Оттук най-добре се виждаше, че блоковете на Медицинския център са били строени хаотично, без връзка помежду си. Фокусирал погледа си върху странния еркер, в който се помещаваше кабинетът на Голдблат, Мартин го използва като ориентир за посоката на движението си. Тридесетина метра по-нататък видя тясната циментова платформа, която обслужваше моргата. Болничната управа предпочиташе да не афишира отношенията си със смъртта и по тази причина труповете се извозваха оттук с черни микробуси без отличителни белези, далеч от очите на всички.

Облегна се на стената и натика юмруци в джобовете на якето. В главата му неволно се появи цялата поредица от странни събития, започнала в момента, в който Кенет Робинс му донесе рентгеновите снимки на Лайза Марино. Това беше станало едва преди два дни, но той имаше чувството, че са изминали няколко седмици. Вълнението, което го беше обзело при засичането на странните рентгенологични отклонения, постепенно се превърна в неясен страх. Изпитваше ужас при представата за това, което по всяка вероятност ставаше в тази болница. Беше нещо като новината за тежка болест на близък роднина. Медицината беше всичко в живота му и ако не беше тревогата за здравето на Кристин Линдквист вероятно би махнал с ръка и би обърнал гръб на тази дълга поредица от странни събития. В главата му бръмна предупреждението на Голдблат за професионалното харакири, което е на път да си причини.

Върнър се появи минути след приключване на работното време и се обърна да заключи вратата след себе си. Филипс сложи длан над очите си, просто за да е сигурен, че човекът на рампата е именно отговорникът на моргата. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Мартин с изненада установи, че прилича на преуспяващ търговец, който затваря магазина си след успешен работен ден. Хлътналите бузи и дълбоките бръчки по челото, които в моргата му придаваха вид на злодей, сега излъчваха някакъв особен аристократизъм.

Върнър се изправи на ръба на рампата и протегна ръка с дланта нагоре, очевидно с намерението да провери дали вали. После се спусна по бетонните стъпала и спокойно закрачи към улицата. В дясната му ръка се поклащаше черно дипломатическо куфарче, под мишницата му стърчеше сгъваем чадър.

Мартин предпазливо тръгна след него. Направи му впечатление странната походка на гробаря. Не беше накуцване, а по-скоро нещо като подскачане — сякаш единият му крак беше по-дълъг и по-силен от другия. Това обаче не му пречеше да върви бързо.

Надеждите му, че Върнър живее в близост до болницата се изпариха в момента, в който слабата фигура зави по Бродуей и се насочи към входа на метрото. Ускори ход и затича надолу по стълбите. Върнър го нямаше пред билетните гишета. Вероятно е с карта, съобрази Мартин и хукна по наклонения тунел, който водеше към подземния перон. Изскочи иззад ъгъла точно навреме, за да зърне главата на Върнър, която изчезваше към второто ниво, от което се вземаха влаковете към центъра на града.