Робин Кук - Мозъци

Филипс затвори вратата зад гърба на приятеля си и пристъпи към апаратурата. Изгаряше от нетърпение да я включи веднага, но беше наясно, че програмата му за деня беше прекалено натоварена, за да си позволи подобно нещо. Сякаш в потвърждение на тези мисли на вратата се появи Хелън с купчина кореспонденция в ръце, към която прибави и радостната новина, че една от машините в ангиографията не работи както трябва. Филипс въздъхна и с нежелание обърна гръб на новата придобивка.

— Лайза Марино?

Момичето отвори очи. Над нея се беше надвесила сестра Карол Бигълоу с бяла превръзка на лицето, над която надничаха тъмнокафяви очи. Косата й беше скрита под найлоново боне на цветя.

Лайза усети как сестрата завърта китката й, за да прочете контролните данни на малката пластмасова гривна. После ръката й се върна на мястото си, придружена от леко потупване.

— Готова ли си за ремонт, Лайза Марино?

Кракът на сестрата освободи спирачката на подвижното легло и то бавно се отлепи от стената.

— Не знам — прошепна момичето, опитвайки се да срещне погледа на Карол.

— Готова, готова си — забързано рече сестрата и подкара количката към гишето.

Миг по-късно автоматичните врати се затвориха зад тях с тихо съскане. Насочиха се към операционна 21. Неврохирурзите най-често използваха залите с номера 20, 21, 22 и 23. Те бяха оборудвани с всичко необходимо за мозъчни операции — монтирани на тавана професионални оперативни микроскопи „Цайс“, затворена видеосистема с възможности за запис, специални операционни маси. Номер 21 разполагаше и с галерия за публика — една от причините да бъде предпочитана от доктор Кърт Манърхайм, началник на отделение „Неврохирургия“ и ръководител на същата катедра в медицинския факултет.

Лайза се беше надявала, че на този етап вече щеше да спи, но нещата се развиха по друг начин. Беше напълно будна, сетивата й работеха. Усещаше ясно дори едва доловимата миризма на стерилизатори. Все още има време да скоча от тази носилка и да избягам, помисли си тя. Мразеше операциите, не искаше да отварят главата й. Всъщност, беше готова да направи компромис с всяка друга част на тялото си, но не и с главата…

Извърна се точно навреме, за да види как сестрата изчезва зад ъгъла. Бяха я паркирали като кола, която чака реда си на червен светофар. Задмина я група хора, наобиколили количка с обилно повръщащ пациент. Главата му беше бинтована, един от санитарите придържаше брадичката му.

По бузите на Лайза се търкулнаха сълзи. Раненият й напомни за всичко ужасно, което щяха да й сторят зад плътно затворената врата на операционната. Там чакаха хора в стерилни дрехи, които имаха намерението да се докоснат до дълбоката й същност, до вътрешното й „аз“. В случая не ставаше въпрос за ръка, крак, или някоя друга част на тялото. Ставаше въпрос за главата й, за мястото, в което се намираше самата й душа. Дали след това ще бъда същата, запита се тя.

На единадесет я оперираха от апандисит. Тогава също я беше страх, но сега беше друго. Сега беше убедена, че ще изгуби идентичността, а може би и живота си. Ще бъде раздробена на късчета, които хората ще зяпат с любопитство, а може би и с отегчение.

— Готово, Лайза — появи се отново Карол Бигълоу. — Можем да тръгваме.

— Моля ви — прошепна Лайза.

— О, Лайза — сбърчи вежди сестрата. — Нали не искаш да се разплачеш пред доктор Манърхайм?

Лайза не искаше да плаче пред никого. Поклати глава в отговор на въпроса, започна да я обзема гняв. Защо всичко това се случваше с нея? Не беше честно! Само преди година беше съвсем нормално момиче, току-що завършило гимназия. Желанието й беше да специализира английски, като част от подготовката си за Юридическия факултет. Обичаше курсовете по литература и се представяше отлично, поне до момента, в който срещна Джим Конуей. Даваше си сметка, че ученето остава на втори план, но всичко продължи едва месец. Преди Джим беше имала епизодични сексуални връзки, които не й донесоха кой знае какво удовлетворение. Дори беше започнала да се пита какво пък чак толкова намират хората в секса, че непрекъснато им се върти в главата. Но с Джим беше различно. Моментално усети, че с него се получава така, както трябва да бъде. Въпреки това не си позволи лекомислено поведение. Не вярваше в хапчетата и по тази причина реши да си постави спирала. Отлично помнеше колко усилия й струваше решението да отиде на гинеколог, да се примири с мисълта, че при нужда отново трябва да се ходи там.