Робин Кук - Мозъци

Зави по коридора, който водеше към хирургията. Бутна двойната врата, върху която имаше надпис, предупреждаващ за ограничен достъп, после се насочи към отделението за лежащо болни. Положени върху колички-легла, пациентите очакваха хирургическа намеса. В дъното на просторната зала се издигаше нещо средно между бюро и гише, охраняващо достъпа до тридесетте операционни и реанимацията. За него се суетяха три медицински сестри в зелени одежди, които разпределяха човешкия материал. Тук се правеха средно по двеста операции за двадесет и четири часа, по тази причина работата на сестрите беше много напрегната.

— Някой да ме информира за операциите на Манърхайм? — попита Филипс и се приведе над гишето.

Трите сестри едновременно вдигнаха глави и едновременно проговориха. Познаваха добре Мартин, който винаги беше добре дошъл в хирургията. И никога не пропускаха да го поднасят.

— Май трябва да попитам някой друг — подхвърли срещу ухилените им лица той и се престори, че си тръгва.

— О, не! — простена русокосата.

— Можем да обсъдим въпроса в склада с чаршафите — подхвърли брюнетката. Хирургията се славеше като мястото с най-свободни отношения в цялата болница. Атмосферата тук винаги беше коренно различна от останалите отделения. Това вероятно се дължи на работното облекло, което наподобява пижами, помисли си Филипс. И на вечната готовност за справяне с кризисни ситуации, на която хората реагират със свободно поведение и откровено сексуални намеци. Той отлично познаваше тази атмосфера, просто защото преди да специализира рентгенология, беше изкарал цяла година като практикант в хирургията.

— Кой от пациентите на Манърхайм ви интересува? — попита русокосата сестра. — Може би Марино?

— Точно така — кимна Филипс.

— Тя е точно зад вас — махна с ръка сестрата.

Той се обърна. На седем-осем метра от него беше количката на Марино. Млада жена, едва надхвърлила двадесетте, която очевидно чу името си и бавно извърна глава. Очите й бяха замаяни от предоперативните медикаменти, а косата й беше избръсната до голо. Прилича на пойна птичка с оскубани пера, помисли си Филипс. Познаваше я бегло от посещенията й в рентгенологията, неволно потръпна от промяната във вида й. Едва сега си даде сметка, че е толкова крехка и слабичка, почти дете. В очите й се четеше безпомощна молба. Той тръсна глава и побърза да се обърне към сестрите. Една от причините да избере рентгенологията беше неспособността му да се справи със симпатиите, които изпитваше към определени пациенти.

— Защо не са започнали? — троснато попита той, ядосан от факта, че бяха оставили момичето насаме със страховете му.

— Манърхайм чака специалните електроди, които трябва да бъдат доставени от болницата Гибсън Мемориал — отвърна русокосата. — Иска да направи някакви измервания на онази част от мозъка, която се готви да отстрани.

— Ясно — кимна Филипс и започна да премисля промените, които трябва да направи в програмата си. Манърхайм имаше неприятното качество да обърква плановете на много хора.

— Манърхайм има гости от Япония — добави сестрата. — Вече цяла седмица тук е страхотно шоу. Но операцията ще започне след броени минути, вече поискаха пациентката. В момента просто няма свободен санитар, който да я откара в операционната.

— Добре — кимна Филипс и тръгна да си върви. — Звъннете ми в кабинета когато поиска локализационните снимки. По този начин ще спестим някоя минута…

На път към изхода си спомни, че все още е небръснат и свърна към залата за почивка на отделението. В осем и десет тя беше почти празна, тъй като насрочените за седем и половина операции вече бяха започнали. Планираните след тях чакаха неопределено време, тъй като никой не знаеше кога ще приключат първите. Един от хирурзите говореше по телефона с борсовия си агент и механично се почесваше. Филипс се прехвърли в съблекалнята и набра комбинацията на шкафчето си. Разполагаше с него благодарение на Тони, възрастният санитар, който се грижеше за реда тук и му беше стар приятел.

Пейджърът на колана му зажужа и го накара да подскочи. Току-що бе покрил лицето си с гъст слой пяна. Поклати глава с досада и вдигна слушалката на стенния телефон, опитвайки се да не я изцапа. Секретарката Хелън Уокър кратко го уведоми, че Уилям Майкълс го очаква в кабинета му.

Започна да се бръсне с нов ентусиазъм, предизвикан главно от мисълта за изненадата, която му беше обещал Уилям. Наплиска се щедро с одеколон и забързано навлече белия халат. В общото помещение онзи продължаваше да разговаря с брокера си.