Робин Кук - Мозъци

— Значи няма да чака дълго — усмихна се Мартин. — Манърхайм положително ще го оперира скоро…

— Подобни метастази не подлежат на оперативно лечение — подхвърли Дениз.

— Не познаваш Манърхайм. Той оперира всичко, а най-много предпочита туморите… — Мартин се наведе, за да усети приятния аромат на току-що измитата й коса. Познаваше този аромат отдавна и тайничко му се наслаждаваше. После се изправи, тъй като асоциациите в главата му бяха прекалено сексуални.

— Доктор Сангър, може ли да поговорим насаме? — попита внезапно той и махна с ръка към далечния край на помещението.

Дениз с готовност стана на крака, върху лицето й се изписа леко учудване.

— Според професионалното ми мнение… — започна Филипс, насочвайки се редом с нея към вратата днес изглеждаш страшно секси!

Изражението на Дениз бавно се промени, устните й се разтеглиха в усмивка.

— Мартин! Хвана ме неподготвена! Вече бях решила, че съм направила някакъв колосален гаф…

— И наистина си го направила! — престорено се намръщи той. — Каква е тази блузка? Нима не си даваш сметка, че ме разсейваш?

— В нея няма нищо секси! — изрази протест Дениз. Не виждаш ли, че съм я закопчала чак до гърлото?

— На теб всяка дреха изглежда секси.

— Това е мръсното ти подсъзнание, старче!

Мартин се засмя. Младата жена беше права. Когато и да я зърнеше, неизменно си я представяше гола. Интимната връзка помежду им продължаваше вече половин година, но той все още се чувстваше като възбуден ученик. Отначало вземаха мерки да запазят отношенията си в тайна, но след като се увериха в сериозността на чувствата, които изпитваха един към друг, мерките постепенно започнаха да отпадат. Разликата във възрастта също престана да им се струва заплашително голяма, фактът, че Мартин беше заместник-началник на неврорентгенологията, а Дениз — практикант втора година в рентгеновото отделение, се оказа професионален стимул и за двамата, особено след като тя навлезе в периода на задължителната ротация. Постиженията й бяха отлични — по-добри дори от тези на двамата практиканти преди нея, които вече бяха получили статут на редовни рентгенолози. На всичкото отгоре им беше страхотно забавно.

— Старче, значи! — промърмори Мартин. — За този епитет ще бъдеш наказана. Оставям тази група на твоите грижи. Ако започнат да се отегчават, не се колебай да ги прехвърлиш в ангиографията. Там ще им дадем солидна доза клинични случаи и ще ги накараме задълго да забравят какво пише в дебелите книги.

Сангър примирено кимна с глава.

— А след като приключиш с планираните за тази сутрин скенери, можеш да се отбиеш в кабинета ми — продължи да шепне Филипс. — Вероятно ще успеем да отскочим до барчето…

Откачи бялата си манта от закачалката до вратата и излезе преди да й даде възможност за реакция.

Хирургията се намираше на един етаж с рентгенологията и Филипс се насочи натам. Проби си път по задръстения от колички с пациенти коридор и влезе в голямата зала за разчитане на рентгенови снимки. Помещението беше разделено на многобройни работни места, всяко от които беше оборудвано с екрани. Десетина практиканти си бъбреха с чаши кафе в ръце. Дневната лавина от рентгенови снимки все още не беше ги заляла, макар че машините вече работеха. Отначало от тях щеше да потече незначително поточе, което обаче бързо щеше да се превърне в пълноводна река. Филипс ясно помнеше своите години като практикант. Подготовката му беше преминала в Медицинския център на една от най-добре оборудваните рентгенологии в страната, а в тази същата зала беше изкарал безброй 12-часови работни дни.

Награда за усърдието му беше поканата да остане тук и да защити дисертация по неврорентгенология. А след като го стори, при това по блестящ начин, ръководството на Центъра му предложи постоянно място, плюс преподавателска дейност в Медицинския факултет. После бързо се издигна до поста заместник-началник на отдела.

Спря за момент в средата на залата. Уникалното, идващо отдолу осветление, превръщаше присъстващите в странни силуети. За миг практикантите му заприличаха на мъртъвци с бледа кожа и дупки вместо очи. Защо не съм го забелязал досега, учуди се мълчаливо Филипс и неволно погледна собствените си ръце. Те също излъчваха мъртвешко сияние.

Продължи нататък. В душата му се появи странно раздвоение. Не за пръв път виждаше болницата с различни очи. Причина за това вероятно беше лекото чувство на неудовлетворение от работата, което го обземаше напоследък. Даваше си сметка, че бавно, но неотклонно затъва в чисто административни задачи и се превръщаше в пленник на обстоятелствата. Началникът на отдела Том Броктън беше на петдесет и осем години и нямаше никакви намерения да се пенсионира. Освен това колегата му Харолд Голдблат — шеф на рентгеновото отделение, също беше неврорентгенолог. Всичко това принуди Филипс да си признае, че стремителния му възход в отдела е вече минало, при това не защото му липсват качества, а просто защото двете длъжности над него бяха солидно окупирани от хора с доказани професионални качества. Вече от година насам му се въртеше мисълта за напускане. Трябваше му болница, която да му осигури поле за изява.