Робин Кук - Маркер

— Да тръгваме, Вини, момчето ми — произнесе Джак весело. — Чака ни работа.

Вини промърмори нещо под нос, но стана и се протегна. На вратата Джак се поколеба обърна се към Рива и извика:

— Ако нямаш нищо против, бих искал да поема и двойното самоубийство.

— Ще впиша името ти — обеща Рива.

— Да направим така — предложи Лори, — ще ви се обадя веднага щом приключа, за да ви кажа какво съм намерила. Знам, че това няма да върне сина ви, но може би ще се почувствате по-добре, ако знаете какво се е случило и особено, ако има как да предпазите друг от подобна трагедия. В случай, че аутопсията не ни даде никакъв отговор, ще направя микроскопски анализ, който ще ни даде окончателните отговори.

Лори знаеше, че предложението й излиза от обичайната практика и че заобикалянето на госпожица Донатело от офиса за връзки с обществеността ще ядоса Бингъм и Калвин, и двамата педантично спазващи правилата, ако това стигне до тях. Но тя усещаше, че случаят Макгилън ще оправдае нарушаването на протокола.

От разговора с двамата родители бе разбрала, че Шон Макгилън старши е пенсиониран лекар с дългогодишна медицинска практика на интернист в окръг Уестчестър. Съпругата му Джудит бе работила като медицинска сестра в кабинета му. Станаха й симпатични още от самото начало.

— Обещавам да ви държа в течение — продължи Лори, надявайки се уверението й да ги накара да се приберат вкъщи. Бяха в патологията от часове и изглеждаха изтощени до смърт. Тя отново погледна към тълпата репортери в приемната и макар че се опитваше да ги игнорира, до слуха й достигаха одобрителните възгласи при появата на чашите с кафе и поничките. Потръпна. Сигурно на двамата старци бе трудно до чуват шегите и закачките, докато преживяват личната си трагедия.

— Просто не е честно, че не аз, а той лежи на долния етаж в хладилната камера — каза д-р Макгилън и тъжно поклати глава. — Достатъчно поживях, наближавам седемдесет. Имам два байпаса и висок холестерол. Аз трябваше да съм долу, не Шон. В това няма смисъл, той винаги е бил здрав, освен това няма и трийсет години.

— Холестеролът му висок ли беше? — попита Лори. Джанис не бе казала и дума.

— Изобщо не — каза д-р Макгилън. — Знам, че преди си правеше всяка година изследвания. А след като юридическата му фирма сключи договор с „АмериКеър“, които изискват ежегоден профилактичен преглед, съм сигурен, че е продължил да го прави.

Лори погледна часовника си и вдигна глава. Възрастните хора седяха на пластмасовата пейка, стиснали в ръце снимките на мъртвия си син. Дъждът продължаваше да облива прозореца.

Проблемът за Лори беше, че е организационно защитена от емоционалната страна на смъртта и затова имаше ограничен опит. Общуването с опечалените семейства, както и помощта при идентифицирането на труповете се правеше от други. А тя бе предпазена и от своего рода академична дистанция. Като съдебен патолог гледаше на смъртта като на мистерия, която трябва да бъде разрешена, за да помогне на живота. Съществуваше и факторът приспособяване. Макар за повечето хора смъртта да бе нещо извънредно, тя я гледаше всеки ден.

— Синът ни щеше да се жени през пролетта — произнесе внезапно госпожа Макгилън. Не беше отваряла уста, откакто Лори се бе представила преди четиридесетина минути. — Надявахме се да станем баба и дядо.

Лори кимна. Споменаването на деца докосна чувствителна струна в душата й. Тя се опита да измисли нещо в отговор, но д-р Макгилън внезапно се изправи. Хвана ръката на съпругата си и й помогна да стане.

— Сигурен съм, че д-р Монтгомъри трябва вече да тръгва — каза той, кимна към нея и прибра снимките. — По-добре наистина да се прибираме. Да оставим Шон на грижите й. — После извади от джоба си листче и химикал, написа нещо и го подаде на Лори. — Това е телефонът ми. Ще чакам да се обадите. И дано да е по-скоро.

Изненадана и облекчена от развоя на събитията, Лори се изправи и взе листа.

— Ще ви се обадя веднага щом мога.

— Грижете се добре за момчето ни — каза мъжът. — Той ни беше единствен. — След което се обърна, отвори вратата към приемната и побутна жена си напред към групата репортери.

Възцари се очаквателна тишина. Всички очи се обърнаха към тях. Когато наближиха външната врата, някой се провикна:

— От семейството на Кромуел ли сте?

Д-р Макгилън безмълвно поклати глава, без да намалява крачка.

— Имате ли отношение към случая със задържаните полицаи? — обади се друг глас.