Робин Кук - Хромозома 6

— Благодаря, че се отзова на поканата ми в този късен час — рече с обичайния си акцент Зигфрид. — Какво ще кажеш за глътка бренди?

— Ще ми трябва ли? — попита Бъртрам и придърпа един от ратановите столове до бюрото.

— Малко бренди никога не е излишно — засмя се Зигфрид.

Камерън стана да го обслужи. Беше жилав шотландец с гъста брада и видимо червен нос, който имаше слабост към алкохол от всякакъв вид, но най-вече към родното си шотландско уиски. Той мълчаливо напълни една тумбеста чашка, подаде я на Бъртрам и се върна на мястото си.

— Обикновено ме вдигат посред нощ само когато някое животно се разболее — промърмори Бъртрам, отпи една глътка бренди и я завъртя в устата си. — Но тази вечер имам предчувствието, че става въпрос за нещо съвсем друго…

— Предчувствието ти е вярно — кимна Зигфрид. — Преди всичко трябва да ти благодаря за предупреждението относно Кевин Маршал. То се оказа абсолютно основателно и съвсем навременно. Помолих Камерън да го постави под наблюдение като използва част от мароканските наемници. И се оказа, че тази вечер Маршал е предприел пътуване до Изла Франческа, в компанията на Мелани Бекет и една от операционните сестри.

— По дяволите! — изруга Бъртрам. — Нима са стигнали до острова?

— Не — поклати глава Зигфрид. — Поиграли са малко с надуваемия сал, като преди това са разговаряли с Алфонс Кимба…

— Бесен съм! — изфуча Бъртрам. — Не обичам някой да се приближава до острова, още по-малко пък да разговаря с този пигмей!

— И аз — кимна Зигфрид. — Къде са сега?

— Пуснахме ги да си вървят. Но преди това се погрижихме здравата да ги стреснем. Мисля, че скоро няма и да помислят да повторят тази екскурзия…

— Само това ми липсваше! — плачливо се оплака Бъртрам. — Не ми стига, че проклетите боноби са се разделили на две самостоятелни групи!

— Това е по-сериозно от разделянето на животните — поклати глава Зигфрид.

— И двете са сериозни! — извика Бъртрам. — Съществува реална опасност не само да затормозим операцията, но и изцяло да я прекратим! Настоявам да преразгледаме идеята ми за затварянето им в клетки и връщането им обратно в Центъра! Клетките вече са там и няма да имаме никакви трудности. По този начин ще улесним и улова…

Идеята да прибере животните и да ги постави под постоянно наблюдение му хрумна в момента, в който разбра, че те са се разделили на две самостоятелни стада. Зигфрид обаче се възпротиви. В един момент Бъртрам дори се колебаеше дали да не се свърже директно с шефа си в Кембридж, Масачузетс… Отказа се само защото не искаше да безпокои ръководството на „ГенСис“ с дребни локални проблеми.

— По този въпрос разговорите са приключени! — отряза го Зигфрид. — Животните остават на острова, както беше решено още в началото. Но след инцидента с Кевин Маршал започвам да се безпокоя за моста…

— Той е заключен — отвърна Бъртрам.

— А къде са ключовете?

— В кабинета ми.

— Мисля, че трябва да ги прехвърлим тук, в моята каса — поклати глава Зигфрид. — Много от твоите подчинени имат достъп до кабинета ти, включително Мелани Бекет…

— Може би имаш право — колебливо отвърна Бъртрам.

— Радвам се — кимна Зигфрид. — Значи ще ги донесеш тук. Колко са?

— Не знам точно. Четири, или пет…

— Искам ги тук — настоя Зигфрид.

— Няма проблем — кимна Бъртрам.

— Много добре — рече Зигфрид, свали краката си от бюрото и стана: — Да вървим. Аз ще дойда с теб.

— Сега ли? — изненадано го погледна другият.

— Не отлагай днешната работа за утре — ухили се комендантът. — Нали така казвате вие, американците? Сънят ми ще бъде далеч по-спокоен като знам, че ключовете са в сейфа.

— Имате ли нужда от мен? — обади се Камерън.

— Не — отказа Зигфрид. — Ние с Бъртрам ще се справим и сами…

Кевин се огледа в голямото стенно огледало, окачено на стената между двете редици металически шкафчета. Проблемът с тези комбинезони винаги е един и същ, рече си той. Малките номера са прекалено малки, а средните — прекалено широки. Наложи се да навие ръкавите на горната част и да подвие крачолите на долната.

— Още ли не си готов, по дяволите? — подвикна откъм коридора Мелани.

— Идвам — отвърна Кевин, затвори шкафчето с цивилните си дрехи и побърза да излезе.

— Уж жените се туткали повече при преобличане! — навъсено го изгледа тя.

— Не знаех кой размер да избера — поясни Кевин.

— Някой срещна ли те вътре?

— Не. Нямаше жива душа.

— Това е добре. Женската съблекалня също беше празна. А сега да вървим. — Направи им знак да я последват и пое нагоре по стълбите: — За да стигнем оттук до административното крило, ще се наложи да прекосим част от лечебницата. Мисля да се държим по-далеч от първия етаж, където са разположени спешното отделение и шоковата зала. Там винаги има хора. Ще минем през родилното отделение, което е на втория етаж. И да ни види някой, винаги мога да кажа, че проверявам състоянието на пациентите си.