Робин Кук - Хромозома 6

Мелани се стрелна покрай дълга редица влекачи и отмина отклонението за Бата. Веднага след това пътят опустя. До Центъра не срещнаха нито едно превозно средство.

В Животинския център се работеше на три смени, точно както и на рампата. Но тук нощната смяна беше най-малобройна, дежурства се даваха главно във ветеринарната лечебница. Мелани очевидно се съобрази с този факт и насочи то-йотата именно към паркинга на лечебницата. Там имаше още доста коли. Спря, изключи мотора и отправи поглед към входа. Пръстите й нерешително забарабаниха по волана.

— Сега пък какво има? — попита Кевин.

— Мисля — отвърна Мелани. — Питам се дали да дойдете с мен, или да ме чакате в колата…

— Каква огромна сграда! — възкликна Кандис и се приведе напред, за да вижда по-добре. Белите стени чезнеха далеч в мрака на джунглата. — За пръв път идвам тук, въпреки че имам няколко доста продължителни посещения в Кого… Това пред нас е ветеринарната болница, така ли?

— Да — отвърна Мелани. — Заема цялото крило…

— Бих я разгледала с удоволствие — усмихна се Кандис. — Никога не съм влизала във ветеринарна болница, да не говорим за толкова огромно заведение…

— Това тук е истинско произведение на изкуството — увери я Мелани. — Особено ако надзърнеш в някоя от операционните зали…

— Господи, къде съм? — извъртя очи Кевин. — Само преди час бях сигурен, че ще ни застрелят като кучета, а сега чувам, че моите скъпи компаньонки планират опознавателна обиколка на болницата!

— Няма да е обиколка — успокои го Мелани и скочи на земята. — Хайде, Кандис… Ще имам нужда от помощта ти. А Кевин може да ни чака в колата…

— Точно така и ще направя — кимна Кевин. Но едва жените бяха изминали няколко крачки към входа, когато той скочи и ги последва. Бързо прецени, че неизвестността на очакването ще бъде по-тежка от нелегалното проникване в кабинета на Бъртрам. — Хей, почакайте! — подвикна той и се затича да ги настигне.

— После да не кажеш, че не съм те предупредила! — изгледа го Мелани.

— Добре де, ясно — промърмори той и изведнъж се почувства като хлапе пред строгата си майка.

— Всъщност, не очаквам да имаме проблеми — подхвърли Мелани. — Кабинетът на Бъртрам Едуардс е в административното крило, което по това време на денонощието е абсолютно пусто. Но за всеки случай ще се отбием в съблекалните. Искам да облечете по една манта с емблемата на Животинския център, ясно? Така няма да предизвикате съмнения, просто, защото сега не е време за външни посещения…

— Идеята е добра — кимна Кандис.

— Добре — каза в слушалката Бъртрам и извърна поглед към светещите цифри на будилника до леглото, които показваха дванадесет и четвърт. — След пет минути ще бъда в кабинета ти.

После спусна крака на пода и отметна мрежата против комари.

— Проблеми ли има? — надигна се на лакет жена му Триш.

— Някаква дреболия — успокои я Бъртрам. — Ще се върна след половин час, а ти не се разсънвай…

Затвори вратата на спалнята след себе си и едва тогава включи осветлението на дрешника. Облече се бързо, обзет от сериозно безпокойство. Нямаше представа какво се е случило, но Зигфрид никога досега не го беше търсил след полунощ.

Навън беше светло като ден, благодарение на пълнолунието. По небето се гонеха сребристо-сиви облачета, а натежалият от влага въздух беше абсолютно неподвижен. Откъм джунглата долиташе обичайната нощна какафония: жужене, съскане и резки животински крясъци. С течение на времето Бъртрам дотолкова беше свикнал с нея, че изобщо не я забелязваше.

Качи се в колата, въпреки че от сградата на кметството го деляха едва няколкостотин метра. Така щеше час по-скоро да задоволи любопитството, което нетърпимо го глождеше. На площада цареше необичайно оживление. Обикновено ленивите войници изглеждаха нащрек, стиснали автоматите си в ръце. Неколцина от тях проследиха появата на колата му с нескрито безпокойство. Бъртрам скочи на асфалта и тръгна към входа. През спуснатите капаци на прозорците в кабинета на Зигфрид се процеждаха тънки ивици светлина. Влезе в предверието, прекоси тъмната канцелария на Аурелио и отвори вратата на кабинета.

Зигфрид седеше на обичайното си място, краката му бяха върху плота на масивното бюро. В здравата му ръка се поклащаше тумбеста чаша за коняк. На плетения стол срещу него седеше началникът на охраната Камерън Макайвърс със същата чаша в ръка. Единствената светлина в помещението идваше от свещника-череп върху бюрото. Издължените сенки придаваха на кабинета вид на някаква странна менажерия.