Робин Кук - Хромозома 6

Спря първото свободно такси на Парк авеню и мислено се поздрави за съобразителността да вземе картата със себе си. Шофьорът-афганистанец нямаше представа къде е Елмхърст, да не говорим за авеню „Корона“.

Пътуването не беше лесно. Почти четвърт час им отне пресичането на града до Ийст Сайд, а на моста бяха принудени да пълзят. В часа, в който би трябвало вече да е в ресторанта, таксито едва навлизаше в Куинс. Оттам нататък обаче движението се отпуши и когато отмести тежката плюшена завеса на входа на ресторанта, закъснението му беше само петнадесет минути.

Веднага му стана ясно, че заведението е затворено. Столовете бяха накачени върху масите с краката нагоре. Вини Доминик се беше настанил в едно от ъгловите сепарета, тапицирани с червено кадифе. Пред него имаше разгърнат вестник и малка чашка с еспресо. В стъкления пепелник димеше цигара.

На бара седяха четирима мъже с цигари в уста. Двама от тях бяха придружавали Вини при посещението му в дома на Реймънд. Зад тезгяха миеше чаши дебел барман с брада. Други хора в заведението не се виждаха.

— Сядайте, докторе — покани го Вини. — Ще пиете ли едно кафе?

Реймънд кимна и се плъзна на насрещната седалка. Стори го доста трудно, тъй като кадифето на тапицерията беше грапаво. Въздухът беше хладен и влажен, напоен с миризмата на чесън и цигарен дим. Реймънд предпочете да остане с палто и шапка.

— Две кафета — подвикна към бара Вини. Брадатият мълчаливо се обърна към сложната на вид италианска машина за еспресо и се залови да изпълнява поръчката.

— Изненадвате ме, докторе — рече Вини. — Честно казано, изобщо не очаквах да ви видя пак…

— По телефона споменах, че възникна нов проблем — прошепна Реймънд, опря лакти на масата и се приведе напред.

— Цял съм слух — разпери ръце Вини.

Реймънд накратко му описа ситуацията около Синди Карлсън. Наблегна на факта, че всички самоубийци подлежат на задължителна аутопсия, изключения не се правят за никого.

Дебелият излезе иззад бара и донесе кафетата. Вини го изчака да се върне обратно и да затрака с чашите, след това вдигна глава:

— Става въпрос за дъщерята на Олбрайт Карлсън, така ли? — попита той. — Прочутият брокер от Уолстрийт?

— Да — кимна Реймънд. — Това прави ситуацията особено важна. Ако момичето се самоубие, вестниците ще раздухат историята до небето. А в Съдебна медицина ще подходят към случая с подобаващо внимание.

— Разбирам — кимна Вини и отпи глътка кафе. — Но какво точно очаквате от нас?

— Не бих искал да правя конкретни предложения — нервно преглътна Реймънд. — Но вие сам разбирате, че ще изпаднем в ситуация, идентична с тази при случая Франкони…

— Значи искате това 16-годишно момиче просто да изчезне, така ли? — небрежно подхвърли Вини.

— Ами… Тя вече е направила два опита за самоубийство. И в този смисъл ние ще й направим една услуга…

Вини се засмя, дръпна от цигарата си и прокара длан по гладко сресаната си коса. Тъмните му очички не слизаха от лицето на Реймънд.

— Голям чешит си, докторе — промърмори той. — Това мога да ти го призная…

— Бих могъл да ви предложа още някакъв гратисен период… — смутолеви Реймънд.

— Много щедро от твоя страна — кимна Вини. — Но знаеш ли какво, док… Това няма да е достатъчно. Ще ти призная, че тази операция нещо започва да ми писва; Ако не беше проблемът с бъбрека на Вини-младши, сигурно щях да си поискам парите обратно, а после — всеки по пътя си… Вече усещам последиците от първата услуга, която ви направих. Онзи ден се обади братът на жена ми, той е собственик на погребална агенция „Сполето“. Доста е притеснен, тъй като някоя си доктор Лори Монтгомъри го засипала с куп неприятни въпроси. Случайно да я познаваш?

— Не — поклати глава Реймънд.

— Хей, Анджело — извърна се към бара Вини. — Я ела за малко…

Анджело се плъзна от високото столче и пристъпи към сепарето.

— Седни — покани го Вини. — Искам да разкажеш на нашия доктор за Лори Монтгомъри…

Реймънд се премести по-навътре, за да направи място на Анджело. Обзе го чувство на дискомфорт.

— Лори Монтгомъри е умна и упорита жена — рече с дрезгавия си глас Анджело. — Иначе казано — трън в задника.

Реймънд избягваше да гледа обезобразеното от белези лице на бандита. Очите му под тежките клепачи бяха прорязани от червени жилки.

— Преди няколко години Анджело имаше вземане-даване с въпросната Монтгомъри — поясни Вини. — Анджело, разкажи на Реймънд какво научи днес, след телефонното обаждане от погребалната агенция…